Но страшните пирати сякаш не мислеха да влизат в бой. Корабите им се отстраняваха и даваха път на „Надежда“. Отвсякъде в пълно мълчание към нея гледаха десетки хиляди очи. Малко по малко целият пиратски флот се оказа отзад.
— Те ни пуснаха, защото ние пътуваме под неизвестен флаг — каза лоцманът, като въздъхваше облекчено. — Ако знамето ни беше английско или португалско, нямаше да излезем оттук живи. Португалците и англичаните помагат на нашия император да се бори с въстаналите селяни и пиратите ги мразят.
През нощта, застанал редом с Крузенщерн на капитанския мостик и по усет намирайки безопасния път между рифовете, лоцманът разказваше за ежегодните въстания в Китай. Населението не е в състояние да понесе гнета на правителството. Селяните трябва да дават една трета от реколтата си на чиновниците мандарини, а втората трета — на помешчиците. Съдът съди само срещу пари и всякога присъжда в полза на богатия. За най-малко непослушание бият с бамбукови пръчки по петите. На ония, които не са платили данъците си, им съдират живи кожата, а после разрязват тялото им на парчета. Сиромасите, като нямат възможност да изхранят децата си, ги убиват и труповете им хвърлят в реката. Има месеци, когато реките са заприщени от детски трупове. Затова въстанията не спират. Въстават цели области.
През тая дълга нощ старият лоцман разказа на Крузенщерн за голямото морско сражение, което беше станало само преди няколко месеца между императорския флот и флота на въстаниците.
Командир на императорския флот бил адмирал Ван
Та-чжин, любимец на императора. След продължителна кървава битка той успял да натика въстаническия флот в едно малко заливче и да го затвори там. Обстрелвали въстаниците от всички страни — от морето и от бреговете. Като видели, че положението е безнадеждно, въстаниците започнали мирни преговори. Вождът на въстаниците предложил на адмирал Ван Та-чжин следните условия: всички въстанически кораби се предават на императорския флот, а въстаниците остават като офицери и матроси на тези кораби и получават заплата за своята служба от хазната. Тези условия възхитили адмирал Ван Та-чжин. Само като си помисли човек: той ще увеличи императорския флот с триста прекрасно въоръжени военни кораба и с множество опитни моряци! Мирът бил незабавно сключен. Двата флота се обединили и излезли в залива. Но щом въстаниците видели просторите на океана, престанали да се смятат за част от китайския военен флот. Боят отново се възобновил и този път императорските кораби трябвало да бягат с големи загуби. Нещо повече — много кораби от императорския флот изменили и преминали на страната на въстаниците. Адмирал Ван Та-чжин едва се спасил, като се скрил в Кантонското пристанище.
Оттогава императорският флот, силно оредял и изтощен, не се решава вече да се срещне лице с лице с флота на въстаниците.
МАКАО
На разсъмване на 20 ноември Крузенщерн видя в далечината ниския бряг на Китай. Над безбройните подводни скали кипеше пяна и капитанът окончателно се убеди, че без помощта на опитния лоцман, който познаваше морето наоколо, той едва ли би могъл да доведе тук „Надежда“.
Следобед най-сетне в далечината се показаха къщиците на Макао. Но вятърът изведнъж утихна и „Надежда“ заплава съвсем бавно. Едва в седем часа вечерта хвърлиха котва точно срещу града, на три мили от брега, защото по-близо според думите на лоцмана такъв голям кораб като „Надежда“ можеше да заседне на плитчина.
Наоколо, накъдето и да хвърлиш поглед, се издигаха корабни мачти.
— Ей, Ратманов, Головачов! — викна Крузенщерн. — Погледнете, не се ли вижда някъде нашата „Нева“?
И всички матроси на кораба затърсиха с поглед „Нева“. На корабите, които заобикаляха „Надежда“, се развяваха флаговете на Португалия, Китай, Англия, Холандия, Съединените щати, Швеция, Испания и Дания. Но познатата и мила на всички „Нева“ никъде не се виждаше.
— Добре де, утре ще я намерим — каза Крузенщерн. — Навярно я затулват от погледа ни другите кораби.
Но той беше много разтревожен и с мъка скриваше вълнението си от околните.
Вече започна да се стъмнява и Крузенщерн реши, че ще иде на брега на другия ден сутринта.
Нощта мина спокойно.
А в осем часа сутринта видяха от палубата голяма лодка, пълна с облечени в коприна китайци. Лодката с всички сили се носеше към „Надежда“.
Когато лодката дойде до самия кораб, спуснаха въжената стълба и на палубата се качи дебел, важен наглед китаец. Той се поклони ниско на Крузенщерн.
Беше китайски чиновник, когото в Макао наричаха с португалската дума „компрадор“. В задълженията на компрадора влизаше да доставя провизии на корабите, които стояха в пристанището. В Макао властите разрешаваха на капитаните на корабите да купуват провизии само чрез компрадора. Ето защо компрадорът можеше да определи всякакви цени — щеш, не щеш, трябва да платиш.