Крузенщерн знаеше, че е безсмислено да се пазари с компрадора. Преди всичко той зададе на китаеца въпроса, който толкова много го вълнуваше през цялата нощ.
— Вие познавате всички кораби, които са пуснали котва в пристанището, драги компрадоре — каза той по английски. — Кажете ни къде стои корабът със същия флаг като нашия… Той наскоро е пристигнал от Америка.
— Тук няма други кораби с такъв флаг, капитане — учтиво отговори китаецът. — Аз служа в Макао двадесет и пет години и мога да ви уверя, че кораб с такъв флаг като вашия влиза за пръв път тука.
Значи „Нева“ още не беше пристигнала! Какво ли се е случило с нея?
Едно от друго по-страшни нещастия си представяше Крузенщерн. Ту му се струваше, че „Нева“ е ограбена от индианци и целият екипаж е отведен в плен навътре в Америка, ту му се привиждаше, че ураган е потопил кораба всред океана…
Като поръча на командора пресни провизии и се съгласи на всичките му условия, Крузенщерн реши да иде в града при португалския губернатор. Първо, той трябваше да извести губернатора за пристигането на „Надежда“ в пристанището, а второ, искаше да разбере от него съвсем сигурно дали няма никакви известия за „Нева“.
Но Крузенщерн още не беше успял да седне в лодката, когато на кораба се появи нов гост. Беше португалски морски офицер. Той носеше широкопола шапка с паунови пера, сребърни еполети, по пет фунта всеки, цветни ленти, препасани през гърдите, и опънати панталони с яркожълт цвят. Португалецът дойде до Крузенщерн и каза нещо грубо. Крузенщерн го попита по английски какво желае. Но португалецът очевидно не знаеше английски език. Той продължаваше да иска нещо по португалски и безцеремонно помъкна капитана в каюткомпанията на „Надежда“. Като не знаеше кой е той, Крузенщерн не се реши да остави кораба и изпрати да иде при губернатора лейтенант Левенщерн.
Като слезе в каюткомпанията, португалецът веднага се развесели. Той приближи юмрука си към устата и се престори, че пие. Крузенщерн се досети какво иска той и заповяда да му подадат чаша водка. Португалецът изпи чашата на един дъх и поиска още. Крузенщерн заповяда да му налеят пак. Гостът изпи втората чаша и без дори да благодари, излезе на палубата, седна в лодката си и замина към своя кораб.
На русите съвсем не се хареса тази дързост, но те решиха да не правят скандали — португалците бяха тук господарите.
В три часа следобед се върна лейтенант Левенщерн. Той разказа, че губернаторът го приел твърде любезно. Левенщерн попитал най-напред губернатора не е ли идвала „Нева“. Но губернаторът не знаел нищо за „Нева“. На свой ред той попитал Левенщерн военен кораб ли е „Надежда“, или търговски.
— Аз не знаех какво да му отговоря — докладваше на Крузенщерн лейтенантът. — Страхувах се да му призная, че „Надежда“ е военен кораб, и му казах нещо неопределено. Тогава губернаторът ми заяви, че тук могат да остават само португалски и китайски военни кораби. За корабите на останалите страни входът тук е строго забранен…
— Но нали ние правим пътешествие с научни, а не с военни цели! — възкликна Крузенщерн. — И при това Русия се намира в най-приятелски отношения с Португалия…
— Аз му казах това — отговори лейтенантът. — Но той продължаваше да повтаря, че в Макао не могат да влизат никакви военни кораби освен португалски и китайски…
Целият екипаж разглеждаше от палубата големия бриг, който току-що беше дошъл и хвърлил котва на половин миля от „Надежда“. Крузенщерн, като се обърна, видя развяващия се на вятъра британски флаг.
— Вижте — каза той на лейтенанта, — нима вие не виждате как на този бриг блестят оръдията?… Седем, осем, девет… — броеше той. — Девет оръдия от едната страна на борда, а значи още толкова от другата. Това е британски военен кораб с осемнадесет оръдия… Ето доказателство, че за военните кораби на някои нации португалският губернатор прави изключение…
На другата сутрин Крузенщерн сам отиде при губернатора.
Пред губернаторския дворец на площада, както и през времето на Лаперуз, маршируваха индийски войници, докарани от Гоа, португалска колония в Индия. Командуваха ги офицери португалци. Това беше обикновен похват на колониалните държавни войници, набрани от населението на една колония, се изпращаха да служат в друга колония. Там, в чужбина, откъснати от дома си, незнаещи местния език, тези войници, щат не щат, служеха вярно на своите поробители и ставаха оръдия за поробването на други народи. Португалските войници индийци бяха лошо облечени и въоръжени с излезли вече от употреба пушки. Но португалците разчитаха на тяхната вярност, като раздухваха старателно националната и религиозната вражда между китайци и индийци.