В Китай през ония времена почти нямаше нито коне, нито крави и бедняците вършеха там работата на домашен добитък. Те не само мъкнеха на гръб богаташите по улиците на града, но пренасяха и техните стоки от град в град.
Ето как Лисянски описва живота на бедняците в Кантон:
„Тези бедняци са принудени да си търсят насъщния във водата, тъй като на брега нямат ни най-малък имот. Хората в такова състояние в Кантон са твърде много и реката е изпълнена с тях. Едни изкарват хляба си с превоз, а други с голямо внимание дебнат дали няма да бъде хвърлено във водата някакво мъртво животно, за да го вземат за храна. Те не допускат нищо да падне в реката. Много от тях скитат между корабите, вадят с железни куки от дъното разни паднали дреболии, продават ги и с това си изкарват прехраната.
Мнозина твърдят, че китайската държава е извънредно богата, но аз трябва да добавя от своя страна, че никъде не може да се намери такава беднотия, каквато е сполетяла безброй семейства в това обширно царство. Китайските улици са пълни с просяци.“
Беше вече януари, когато сандъците с чай започнаха да пристигат на брега на залива Уампоа. Тая година януари беше съвсем необичаен за Южен Китай. Духаше северен вятър, който донесе студ. Наистина студът беше минус един-два градуса. Но жителите на Кантон, непривикнали към студа, страдаха много. Къщите им бяха без печки и в стаите им беше толкова студено, колкото и на улиците. Особено страдаха черноработниците — те ходеха почти голи, едва прикрити с жалки дрипи. Дори огън не можеха да запалят, защото нямаше гориво. Само Лук от сърце се радваше на студовете — в такава студена зима той ще успее да продаде скъпо кожите, купени от русите.
Момченца събираха сутрин по локвите тънките плочици лед и ги откарваха в града да ги продават. Китайците смятаха, че водата от разтопения лед е най-доброто лекарство срещу тропическата треска. Те купуваха ледените парчета, чакаха ги да се стопят и пазеха водата до лятото, когато тропическата треска върлуваше по цялото крайбрежие.
Малко по малко китайците пренесоха на брега всички сандъци с чай. Матросите започнаха да пренасят чая на корабите.
Но едва бяха превозили няколко сандъка, когато на брега дойдоха войници, заградиха продадения от Лук Ва чай и забраниха да се доближават до него. Те дори не позволяваха на русите да слизат на брега. Целият залив се изпълни с малки китайски корабчета и щом моряците седнаха в лодките, от тези корабчета ги заплашваха с пушки.
Възмутеният Крузенщерн извика със знаци при себе си китайски офицер, който командуваше войниците. Офицерът веднага се яви и дълго се кланяше на капитана с оная необикновена учтивост, присъща на образованите китайци. А този офицер беше човек много образован — той дори говореше по английски.
— Дявол знае какво е това! Това е безобразно! Това е грабеж! — викаше Крузенщерн яростно. — Нали чаят е наш, ние сме го купили… Аз веднага ще се оплача на наместника и вашият произвол ще бъде наказан.
— Не мисля, че наместникът ще се отнесе към вашето оплакване благосклонно — отговори вежливо офицерът, като още веднъж се поклони. — Аз действувам не по собствена воля, а само по негова заповед. Ето подписан от него указ, в който той заповядва да се сложи възбрана на продадената ви стока и да не ви пускаме на брега.
При тези думи офицерът показа на Крузенщерн лист хартия, изписан с китайски йероглифи. В долния край на листа стоеше голям печат. Крузенщерн разбра, че е невъзможно да спори с офицера. Наместникът иска да получи нов рушвет. Задържането на сандъците с чай е чисто и просто изнудване. На наместника не му стига онова, което му беше заплатил Лук Ва, той иска и русите да му платят.
Крузенщерн студено се поклони на офицера и го помоли да повикат на кораба търговеца Лук Ва. Офицерът обеща да изпълни молбата му и се отдалечи с поклон.
След час пристигна Лук Ва. Както винаги, го придружаваше преводач. Крузенщерн ги отведе в каютата си и им разказа всичко, което беше станало. Лук Ва изслуша Крузенщерн с пълно равнодушие: той вече беше получил своите кожи и съвсем не се интересуваше ще получи ли Крузенщерн чая, или не.
— Носят се слухове, че този наместник скоро ще бъде сменен — каза той. — Почакайте новия наместник. Може би с него по-лесно ще се разберете.
— А кога ще дойде новият наместник?
— Това никой не знае със сигурност — отговори търговецът. — Може би след месец, а може би и след година.
Крузенщерн се замисли.
— Слушайте, Лук Ва — каза той най-сетне, — нима ме смятате за човек, способен да си замине оттук, без да вземе стоката, за която е заплатил напълно?