Емаи излетя по стълбата на палубата.
В ПЛЕН
На воините скоро им омръзна да чакат вожда си. Те престанаха да надничат в тайнствения люк и се заеха да тършуват — дали няма нещо за плячкосване на палубата. Пистолетите, разхвърляни от боцмана, бяха мигновено прибрани. Тъй като не смееха да обискират пленниците — пленниците са плячка на вожда, — оставаха им за плячкосване само гвоздеи, въжета и корабни платна. С каква лекота измъкваха огромните гвоздеи от палубните дъски със своите каменни брадвички! За няколко минути цялата палуба беше разкъртена, дъските разковани, навсякъде зееха черни дупки и новозеландците хвърляха гвоздеите със стотици в пирогите си. Покатерили се по мачтите и реите, навсякъде, където можеха, те режеха въжетата. Тези въжета им се струваха голяма скъпоценност. Те не умееха да свалят платна и само късаха парчета от тях. Разкъсаните корабни платна безразборно се вееха и плющяха на вятъра. Стройният красив бриг се превърна в дрипа.
— Плаваме! — ненадейно каза Джек Малън, който лежеше до Ръдърфорд, и за минута престана да плаче.
Ръдърфорд не виждаше водата, но с усета си на опитен моряк разбра, че бригът се движи. Той извърна колкото можеше очи и движението на гората на брега окончателно го убеди, че те се носят с огромна скорост.
— Диваците са искали да задигнат котвените въжета и са ги прерязали — каза той. — След десет секунди ще се разбием в скалите и всичко ще свърши.
Джек Малън отново заплака, още по-силно отпреди.
— Не хленчи, момче! — му викна Ръдърфорд. — Ти трябва да се радваш, че ей сега ще се разбием в скалата, а не да плачеш. Или искаш жив да ти одерат кожата.
Но бригът не се разби в скалата. Килът му се вряза в плитчината, палубата се наклони и той спря. Краката на Ръдърфорд се вдигнаха нагоре, кръвта нахлу в твърде ниско отпуснатата му глава, в ушите му зазвъня. Мислите му се объркаха, пред очите му заплаваха червени кръгове. Като насън чуваше стоновете на ранения боцман, който лежеше до него.
А новозеландците все още не се решаваха да слязат в кораба. Палубата беше опустошена и те, ядосани, че нямаше какво повече да грабят, се юрнаха към собствените си свине, които бяха докарали да продават. Те седяха върху гърбовете на свинете и разбиваха главите им с меровете. Много свине, спасявайки се от преследването, се хвърляха във водата и заплаваха. Новозеландците се спущаха върху тях, догонваха ги с плуване, възсядаха ги и ги убиваха. По водата около кораба се появиха мътночервени петна. Труповете на свинете хвърляха в пирогите.
А в това време Емаи успя да се успокои след двубоя си с огледалото. Той отново се разпореждаше с всичко. Реши, че е време да се заеме със собствената си плячка — пленниците. С помощта на двама воини ги изправи и ги сложи да седнат облегнати на мачтите. Той не досегна само ранения боцман, който остана да лежи, като охкаше високо.
Ръдърфорд се свести. Той видя вечерното червено слънце, което плуваше ниско над хълмовете, и разбра, че беше лежал в безсъзнание доста дълго. Изпокъртената палуба беше залята с кръвта на свинете. Емаи обискираше и събличаше пленниците. Това не беше толкова лесно, защото всеки един, преди да бъде съблечен, трябваше да бъде развързан. Емаи развързваше всеки поотделно — от предпазливост, — вземаше му ножа, лулата, кесията за тютюна, парите. После, като сваляше от пленника обувките, куртката, шапката и го оставяше само по гащи, го връзваше и преминаваше към следващия.
Като дойде до Ръдърфорд, Емаи се спря. Какъв великан! Той пипаше с възхищение загрубелите ръце на Ръдърфорд. След това го потупа с длан по изпъкналата здрава гръд. После, като го развърза, със знак му заповяда да стане. Ръдърфорд се оказа с цяла глава по-висок от вожда. А пък Емаи беше най-едрият от всичките си воини. Когато Ръдърфорд отново седна, Емаи свали шапката му и почна с учудване да разглежда косата му. Всички новозеландци са чернокоси и светлият, огнен цвят на Ръдърфордовата коса порази и възхити вожда още повече от исполинския му ръст. Той дълго мачка с пръсти косите на пленника, сякаш се мъчеше да разбере от какво са направени.
Когато пленниците бяха съблечени и отново вързани, Емаи заповяда да ги откарат на лодките. Хвърлиха белите надолу направо от палубата, също както гвоздеите или вързопите с въжета. Гребците, които седяха в пирогите, ги ловяха на ръце и ги слагаха редом с труповете на свинете. Труповете на капитана и на готвача бяха хвърлени заедно с живите. Редом с Ръдърфорд лежеше раненият боцман. Най-сетне той престана да вика и само тихо охкаше.