УБИЙСТВОТО
Бригът, освободен от котвата, беше отнесен отп вятъра до самото устие на река Темза. Той беше заседнал в плитчината на някаква четвърт миля от брега. Ето защо не стана нужда пирогите да плават много.
Като стигнаха до брега, новозеландците развързаха краката на пленниците и ги изведоха от пирогите. Клетият боцман престана да охка. Мъките му свършиха — той умря. Новозеландците внимателно сложиха трите трупа на тревата. От екипажа на „Агнеса“ останаха живи само матросите — дванайсет души.
Пленниците, заобиколени от тълпа воини, бяха поведени към гората. Отпред носеха труповете на капитана, готвача и боцмана. Тясната горска пътечка през цялото време се изкачваше нагоре. Слънцето залезе. Широките клони на боровете и исполинските папрати засланяха небето. На северния остров на Нова Зеландия тъмнината настъпва почти мигновено. Стъмни се. Пътечката беше много тясна и отредът трябваше да се проточи на дълга лента. Пленниците се изгубиха от погледа и страхът им още повече се засили. На всекиго ежеминутно идваше наум, че другарите му вече са убити и че той е останал сам сред диваците. И от време на време матросите си подвикваха:
— Ей, Джон Уотсън, жив ли си?
— Жив съм, Смит, жив съм. А къде е Ръдърфорд? Отдавна не съм чувал гласа му.
— Аз съм по-напред! — се чуваше отдалеч могъщият рев на Ръдърфорд.
Новозеландците вървяха мълчаливо и не обръщаха никакво внимание на подвикванията. Пътечката ставаше все по-стръмна и по-стръмна. Най-после, половин час след като бяха слезли на брега, отрядът стигна плоския връх на хълма. В звездното небе се изрисуваха зъбците на висока дървена ограда. Това беше и-пу — крепост на новозеландците.
Пленниците бяха вкарани в крепостта през тясна врата. Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа жени и деца.
— Айр-маре! Айр-маре! — викаха те.
По новозеландски това значеше „здравейте“.
Зад дървената ограда имаше двайсетина сламени колиби. Край огньове, които горяха между колибите, седяха голи дечурлига и мършави кучета. Кучетата в селото бяха много. Те със злобен лай се спуснаха към пленниците и се мъчеха да ги ухапят за краката. Новозеландците едва отпъдиха кучетата, като им викаха и размахваха тояги.
Изведоха пленниците на широк площад, разположен зад селото. Насред площада имаше няколко бора. Завързаха моряците с въжета за тези борове, по един на всеки бор.
След това воините се отдалечиха, като оставиха при пленниците само двама стражи, които веднага накладоха огън, седнаха на земята и започнаха да дъвчат нещо. Нямаше нужда от по-голяма стража, защото пленниците бяха вързани така здраво за дърветата, че не можеха да помръднат ни крак, ни ръка.
В селото всичко утихна. Впрочем през първата половина на нощта тишината на няколко пъти бе нарушавана от оживени групи воини, които се връщаха от пленения бриг. Те мъкнеха на гръб вързопи с домашни съдове и дрехи. Мнозина имаха на раменете си пушки. От това Ръдърфорд си извади заключение, че новозеландците вече са пробили палубата и са се вмъкнали във вътрешността на кораба.
Пленниците, разбира се, не спаха цяла нощ. Но въжетата така болезнено се бяха врязали в телата им, ужасите на изминалия ден така ги бяха изморили, страхът за бъдещето беше толкова голям, че никой не промълвяше ни дума. И едва когато мина вече по-голямата част от нощта, матросът Уотсън каза тихо:
— Гледайте, отблясъци от огън.
Ръдърфорд вдигна глава и видя, че зад дървения стобор, зад гората, небето беше порозовяло.
— Какво ли гори? — попита Джек Малън.
— Навярно гората — отговори някой.
— Не, не е гората — каза Ръдърфорд. — Натам е заливът, морето.
— А какво е според тебе, щом не е гората? — попита Джон Уотсън.
— Гори нашата „Агнеса“ — каза мрачно Ръдърфорд.
И в същия миг се разнесе оглушителен грохот. Хилядогласното ехо на планините му отговори с проточен тътнеж. Върховете на боровете се залюляха. Кучетата завиха тревожно и сънните новозеландци изскочиха от колибите си.
— Взриви се нашият барутен склад! — възкликна Ръдърфорд. — Барутът на кораба експлодира и, разбира се, го е направил на парчета! Нашата „Агнеса“ вече не съществува!
Така мина тази безкрайна и мъчителна нощ. Отблясъците от пожара взеха да намаляват веднага след експлозията, но изчезнаха напълно едва при изгрев слънце.
Когато слънцето се вдигна над гората, около пленниците се събра цялото село. Емаи собственоръчно ги отвърза от боровете. Уморените моряци не бяха в състояние да се държат на крака и паднаха. Но ги вдигнаха, извлякоха ги на поляната и ги сложиха да седнат един до друг в гъстата трева. Емаи застана на един камък и започна да вика нещо. Тогава всички жени и деца си отидоха. Останаха само воините, към двеста души. Те насядаха на тревата в широк кръг. В средата на кръга излезе Емаи, придружен от някакви петима старци. Главите им бяха украсени с пера, но не толкова гъсто, както главата на Емаи. Това бяха старейшините на селото, младшите вождове, подчинени на върховния вожд на племето. А върховен вожд беше Емаи.