След шест часа уморителен път пленниците видяха голям хълм, на чийто връх имаше село, заградено с дървена ограда. Емаи поведе отряда си направо към селото.
Новопристигналите бяха посрещнати от тълпа воини — към двеста души. Водеше ги един старец с посивяла коса. Перата на главата му и татуировката на челото му веднага показваха, че е вожд.
— Айр-маре, Емаи! — викаха на дошлите жителите на селото.
— Айр-маре, Ренгади! — отговаряха спътниците на Емаи.
Сивокосият вожд на това село се казваше Ренгади. Той беше младши вожд и в знак на преданост към своя повелител Емаи си одраска лицето, гърдите и ръцете с едно остро камъче. Всичките му подчинени постъпиха по същия начин и скоро от всички протече кръв. Емаи повика Ренгади при себе си. Вождовете си потъркаха носовете. Когато приветствията свършиха, всички влязоха в селото.
Селото беше досущ като онова, където пленниците прекараха първата нощ, само че малко по-голямо. Жените и децата се криеха в колибите, не се решаваха да се покажат пред очите на върховния вожд. Воините на Ренгади разглеждаха с любопитство пленниците. Те, както и всички жители от централната част на острова, никога не бяха виждали европейци. Особено ги поразиха огнените коси на Ръдърфорд. Те не сваляха поглед от него.
Цялата войска се събра на поляната зад колибите. Пленниците затрепераха от страх, като видяха големи кръгли ями, в които димяха съчки. В също такива ями бяха опечени убитите моряци, и те решиха, че сега е дошъл техният ред.
Но този път ямите бяха приготвени за свинско месо. Донесоха убитите свине, насякоха ги, нахвърлиха ги в ямите върху нажежените камъни и ги затрупаха с пръст. Когато свинското месо се изпече, изровиха го от пръстта и започна пиршеството. Емаи заповяда да нагостят и пленниците. Но на матросите не се разрешаваше да ядат заедно с воините. Сложиха ги да седнат встрани, там, където обядваха робите.
Робите бяха воини от други племена, взети в плен на бойното поле. Те се нахвърлиха върху месото с необикновена лакомия. Очевидно не ги хранеха много сито.
Най-сетне жените напуснаха колибите и излязоха на поляната. Но не се решиха да дойдат при пируващите и се спряха на двайсетина крачки от тях.
Само една девойка на петнайсет-шестнайсет години с голяма кошница на глава се отдели от тълпата на жените и без страх дойде при Емаи. Върховният вожд на племето изведнъж се усмихна широко и стана от земята.
— Айр-маре, Ешу! — извика той.
Девойката постави кошницата на тревата и те дълго си триха носовете един друг.
— Коя е тази? Жена му ли е, коя ли е? — попита Джон Уотсън.
— Не, навярно дъщеря му — каза Ръдърфорд. — Нима не виждаш колко много прилича на него? Същият прав нос, същите тънки устни…
Както се оказа после, предположението на Ръдърфорд излезе вярно. Момичето беше дъщеря на Емаи и се наричаше Ешу.
Тя извади от кошницата шепа печени папратови корени и ги подаде на баща си. След това обиколи с кошницата всички воини и всеки получи своята част от корените. Емаи вървеше след нея и ласкаво се усмихваше. Като почерпи всички воини, Ешу погледна към пленниците и после въпросително погледна баща си. Емаи я хвана за ръка и я поведе натам, където обядваха робите.
Тя приближи до белите с широко отворени от почуда очи. Странното им облекло и бледите им лица я поразиха. Тя гледаше ту един, ту друг. Тя почти не забеляза Джон Уотсън — невисок, мургав, черноок, самият той приличаше на новозеландец. Но като видя Ръдърфорд, тя едва не изпусна кошницата от ръце — така я порази огнената му коса.
Емаи заповяда на Ръдърфорд да стане. Той послушно се изправи в целия си ръст. Девойката се изправи на пръсти, протегна ръка и с възхищение докосна косите му. После забеляза блестящите медни копчета по куртката на Ръдърфорд. Красотата на тези копчета я ослепи.
И тутакси Ръдърфорд се досети какво трябва да направи. Той откъсна едно копче и с поклон го подаде на момичето. По мургавите страни на Ешу изби руменина. Тя стисна в юмрук получената скъпоценност и благодарно се усмихна на Ръдърфорд.
Постъпката на пленника хареса много на Емаи. Този свиреп воин беше добър баща и обичаше много дъщеря си. Той ласкаво потупа Ръдърфорд по рамото. После взе да чертае с показалеца си по широката му гръд някакви странни и сложни шарки. При това той пламенно обясняваше нещо на дъщеря си.
Като почерпиха пленниците с папратови корени, бащата и дъщерята се отдалечиха.
Пиршеството продължи до залез слънце. По случай пристигането на Емаи беше опечено толкова много свинско месо, че дори и през нощта не можаха да го изядат. Останалото недоядено месо окачиха на клоните на дърветата, та кучетата да не могат да го стигнат. Новозеландците държаха всичките си запаси под открито небе — обичаят им забраняваше да внасят храна в колибите.