На мръкване поведоха пленниците да спят. Вкараха ги в една колиба, също като оная, в която спаха миналата нощ. Само вратата този път беше толкова ниска, че през нея можеше да се влезе само лазешком. С тях пак нощуваха четиримата въоръжени воини.
Като се изтегна на сеното, Ръдърфорд изведнъж усети под себе си нещо твърдо.
— Приятели! — извика той и скочи. — Вижте! Те са ни върнали ножовете и торбичките с тютюн!
Шест ножа и шест торбички лежаха върху сеното.
— Глупаци! — завика Джон Уотсън, като взе ножа си. — С този нож аз ще си извоювам свободата.
— Не бързай, Джон — каза Ръдърфорд. — Трябва да действуваме предпазливо и да се стараем да не ги дразним напразно. Няма къде да бягаме оттук. Можем да мечтаем само да ни запазят живота.
Тази вечер у пленените моряци за пръв път се появи слаба надежда.
ИЗТЕЗАНИЕТО
Следната сутрин им донесе ново изпитание.
На разсъмване ги изведоха с шум от колибата и придружени от цялото село, ги завлякоха на поляната. В тълпата Ръдърфорд видя Ренгади, Емаи и Ешу. Насред поляната седяха няколко намръщени старци. До всеки от тях стоеше по една издълбана тиква, напълнена догоре с някаква черна течност. В ръцете си държаха множество странни предмети, източени от кост: една кост имаше форма на нож, друга — на длето, трета — на трион, четвърта — на шило, пета — на брадвичка. Всичко това много приличаше на средства за изтезаване. Клетите пленници се изплашиха. Страхът им особено се засили, когато Емаи им заповяда да им съблекат куртките и ризите. След това ги хванаха за рамене и ги повалиха на земята. Пет или шест воини държаха всеки един от пленниците, така че те не можеха да мръднат.
Емаи вдигна ръка и старите магьосници пристъпиха към дяволската си работа. Те топяха острите костички в черната течност и разрязваха с тях кожата по гърдите и раменете на пленниците. За разните разрези те употребяваха костички с различна форма. Кожата на матросите се покриваше със сложни шарки като на килим. Татуировчиците избърсваха с длани леещата се кръв, за да не им пречи да виждат насоката на линиите. Болките бяха нетърпими. Лютивата течност пареше тялото като нажежено желязо. Раните веднага подпухваха. Джек Малън плачеше, Смит, Джеферсън и Томпсън охкаха високо, Джон Уотсън ръмжеше от ярост и се опитваше да ухапе диваците, които го държаха. Единствен само Ръдърфорд мълча през време на цялата операция. Зъбите му бяха здраво стиснати, а от гърдите му не се изтръгна нито един звук.
Новозеландците уважаваха само смелостта и търпението. Който е храбър в боя, който без сълзи и стонове понася страданията, предизвикваше тяхното възхищение.
Всички воини, които бяха наобиколили пленниците, бяха татуирани. Те знаеха, че болките при татуировката са толкова мъчителни, че само истинският герой е способен да ги понесе, без да вика. И в техните очи Ръдърфорд стана герой.
Измина час и половина. Гърдите и раменете на всеки матрос бяха покрити с гъста мрежа от подпухнали черни драскотини. Татуировчиците заявиха, че работата им е свършена, и избърсаха инструментите си в тревата.
Но за героя се полага специална татуировка. Колкото по-знаменит и по-знатен е новозеландецът, толкова повече е татуиран. И Емаи заповяда в знак на специално отличие да татуират хълбоците и гърба на Ръдърфорд.
Отново започна мъчително изтезаване. Другарите на Ръдърфорд, които вече никой не закачаше, седяха на тревата и тихо охкаха, защото целите им тела горяха и тлееха от болки. А Ръдърфорд мълчеше, макар че отровните ножове се вбиваха в гърба му. Мълчеше напук на своите мъчители. Стискаше зъби и мълчеше. Беше решил да докаже на тези хора, че те не са в състояние да го накарат да викне.
Целият му гръб също се покри с шарки, а той все така не отронваше ни звук. Шепот на учудване се понесе по редиците на зрителите. Ама че човек! И Емаи реши да окаже на Ръдърфорд още по-голяма почит — той заповяда да татуират и бузите му.
Новозеландците не татуираха робите. На воините татуираха гърдите или гърдите и гърба. Емаи искаше да направи белите пленници свои воини и затова заповяда да ги татуират. Татуираха лицето само на особено храбрите воини. Челото татуираха само на вождовете.
Ето, най-после и бузите на Ръдърфорд са изкусно изрязани. Изтезаваха го почти четири часа. Татуировчикът остави инструментите си и воините, които държаха нещастния моряк, се отдръпнаха встрани. Но Ръдърфорд както си лежеше, така си и остана да лежи на тревата. Той дори не помръдна. От отеклото му лице течеше кръв. Кръвта се стичаше в ушите, носа и устата му. Той се опитваше да отвори очи, но не можеше. Очите му бяха отекли и не се отваряха.