— Почакай — отвърна воинът. — Ще ида и ще разбера дали Емаи иска да говори с тебе.
Ръдърфорд седна на едно дърво пред колибата и почна да чака. Воините, които се тълпяха при входа, обсъждаха високо бягството на Джон Уотсън. Ето какво научи Ръдърфорд.
Джон Уотсън излязъл от колибата на пленниците посред нощ, когато било още съвсем тъмно. Стражите спели дълбоко и не забелязали излизането му. Като намерил нейде дебела тояга и здрава връв, той се промъкнал към портата на крепостната ограда. На стража при вратата били само двама воини, въоръжени с пушки, копия и мерове. Джон Уотсън незабелязано се приближил до тях изотзад и ги зашеметил и двамата с удари на тоягата по главите. След това ги вързал и им запушил устата. Взел пушките им, промъкнал се през вратата и се скрил в гората.
Вързаните воини скоро се свестили. Единият от тях успял да извади парцала от устата си. Той разбудил цялото село. Веднага започнало преследването. Гората се изпълнила с воини и кучета.
Джон Уотсън очевидно веднага се заблудил в гората. Вместо да иде по-надалеч, той обиколил селото и се скрил сред повалените от бурята дървета, почти до самата ограда. Но именно това объркало неговите преследвачи. Те не се досетили да го търсят толкова наблизо и навлезли навътре в гората. Може би Джон Уотсън е щял да се укрие между дърветата до следващата нощ и тогава тихичко да се отдалечи, но за нещастие на разсъмване го забелязало едно голямо куче. То се спряло на двайсетина крачки от беглеца и започнало да лае. Уотсън не се стърпял и го застрелял с пушката. Този именно изстрел събуди Ръдърфорд. Разбира се, след това беглецът бил открит веднага и заловен.
Ръдърфорд седеше пред колибата на Емаи, вслушваше се в разговорите и чакаше. Наложи му се да чака твърде много, почти час. Той вече беше почнал да губи търпение и искаше без позволение да влезе в колибата, когато изведнъж воинът, който беше отишъл да доложи за него на вожда, се върна.
— Емаи не иска да говори с белия човек — каза той на Ръдърфорд. — Белият човек трябва да си иде.
Ръдърфорд печално се затътри към своите другари. Той разбираше, че съдбата на Джон Уотсън е решена.
ЗАСТЪПНИЦАТА
Моряците седяха мрачно в колибата си. Мълчаха. След няколко часа Джон Уотсън ще бъде убит. Трябва да се направи нещо, трябва да се опитат да го спасят. Но как? Беше им жал за другаря и страшно за собствената им съдба.
Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. В колибата стана душно.
Изведнъж Ръдърфорд видя през вратата боси момински крака. Ешу! Тя се спря пред колибата, както се спираше всеки ден, и чакаше моряците, както обикновено, да излязат и да си побъбрят с нея.
Джек Малън понечи да тръгне към вратата. Но Ръдърфорд го спря.
— Почакай, Джек — каза той. — Това момиче може да ни помогне и с него трябва да действуваме много внимателно.
Джек Малън послушно остана в колибата.
Ешу чакаше на вратата. Най-сетне тя се измори да стои права и седна на земята. Времето течеше, а нейните бели приятели не излизаха. Тя се учуди. Обикновено те с такова желание излизаха да си поговорят с нея. Омръзна й да чака. Може би те не знаят, че е дошла? Тя нетърпеливо удари няколко пъти с длан по стената на колибата. Но и сега никой не излезе.
Като почака още малко, учудена и разсърдена, девойката се наведе и влезе вътре. Ръдърфорд и другарите му дори не се обърнаха към нея.
— Айр-маре — каза тя.
Никой не й отговори.
— Айр-маре! — повтори тя високо и сърдито.
Моряците дори не помръднаха.
Тяхното мълчание започна да я дразни. Тя тропна с босия си крак в земята.
— Защо не ми отговаряш? — попита тя Ръдърфорд. — Аз съм дошла тук да разговарям с тебе.
— Той никога вече няма да разговаря с тебе, Ешу — каза Джон Смит. — Баща ти иска да убие неговия брат и затова той не ще ти каже вече нито една дума. Излез оттук.
Джон Смит нарочно нарече Уотсън брат на Ръдърфорд. Той искаше да учуди силно девойката.
Ешу се разсърди не на шега.
— Не, той ще разговаря с мене!… Кажи ми, ще разговаряш ли, или не? — обърна се тя към Ръдърфорд.
Но Ръдърфорд мълчеше.
— Излез оттук — спокойно отговори Джон Смит, ставайки прав.
— Ти да не си посмял да ме пъдиш! — викна девойката. — Ще кажа на баща си и той на никого няма да позволи да ме пъди!
— Добре — каза Джон Смит. — Иди и кажи на баща си. Баща ти може да ни забрани да те пъдим оттук, но не може да накара Жълтокосия да ти каже дори една думица.
— Не, баща ми ще го накара да разговаря с мене!
— Той не охна ни веднъж, когато го татуираха — каза тържествено Джон Смит, — и няма да разговаря с тебе, ако сам не пожелае.