Девойката си спомни за мъжеството на Ръдърфорд през време на татуировката и се замисли. Не, наистина никой не може да го накара да говори с нея. Тя плахо го погледна в лицето, надявайки се, че той ще промени намерението си и ще й каже нещо сам, доброволно.
Но лицето на Ръдърфорд беше сурово и непреклонно. Той стискаше здраво устни. И като почувствува, че друг изход няма, Ешу реши да отстъпи.
— Добре, Жълтокоси — каза тя на Ръдърфорд, — ще ида при баща си и ще го моля да остави жив брат ти.
И излезе.
— Браво, Смит — каза Ръдърфорд, когато Ешу си излезе. — Ти отлично разбра моя план!
И като помълча, добави:
— Ешу е добро момиче. Уотсън напразно не я обичаше. Но ще послуша ли Емаи дъщеря си?
Пак бавно се заточиха часовете на очакването. Цялото село се вълнуваше — никой не излезе на работа, на риболов. На пленниците не донесоха храна, но Ръдърфорд разбра, че това е станало не от зъл умисъл, а просто от суматохата — зает с Джон Уотсън, Емаи е забравил да се разпореди. Слънцето вече слизаше, денят преваляше. Довечера техният другар ще бъде убит, ако, разбира се, Ешу не го спаси. Как да разберат какво става в колибата на върховния жрец, от която през цялото време се носи глъч на развълнувани гласове? Нима Ешу никога вече няма да се върне и не ще каже какво е отговорил баща й!
Но тя се върна. Слънцето озаряваше вече отстрани с вечерен пламък селото и колибата, когато тя се наведе и отново влезе през вратата. Ръдърфорд скочи. Тя каза:
— Дълго молих баща си. Старите воини, които седяха в колибата му, викаха да не ме слуша. Те казваха, че твоят брат трябва да бъде изяден, че ако го оставят жив, той отново ще избяга. Баща ми мислеше. Той много дълго мисли. А аз все го молех. Тогава баща ми реши да остави жив твоя брат. Той го подари на Ренгади. Старият Ренгади се зарадва много, той отдавна искаше да има бял роб. Воините се сърдеха. Ще трябва да ядат само кучето, което брат ти уби. Но баща ми каза, че ние всички ще си тръгнем оттук за нашето родно село и ще ви вземем със себе си, а твоя брат ще оставим на Ренгади. Баща ми каза на Ренгади: „Давай на твоя бял да яде много и той никога няма да избяга от тебе“.
Ешу млъкна. Матросите също мълчаха. Те чувствуваха, че са задължени да се отблагодарят някак на тази девойка. Но как? Да й дадат нещо! Но и самите те нямаха вече нищо…
— Сега ще разговаряш ли с мен, Жълтокоси? — попита изведнъж тя и погледна плахо Ръдърфорд.
— Разбира се — отговори той.
И мило я хвана за ръката.
МЕЧТИ ЗА БЯГСТВО
ПЪТЕШЕСТВИЕТО
Ръдърфорд отдавна вече беше чувал, че Емаи се кани да напусне селото на Ренгади и да тръгне за собственото си село. Той взе постепенно да разбира устройството на новозеландското племе. Емаи беше върховен вожд, на когото се подчиняваха много села. Всяко село си имаше свой вожд — младши, — който признаваше Емаи за върховен повелител. Завоювал ли ги беше Емаи, или те са му се подчинили доброволно, това Ръдърфорд не знаеше. Но той често беше чувал, че Емаи има свое собствено, родно село, в което няма други вождове и в което той живее постоянно. Следователно селото на Емаи беше столицата на цялото племе. Та ето за тази столица трябваше да тръгнат нашите пленници на другия ден след неуспешното бягство на Джон Уотсън. В селото на Ренгади им оставаше да прекарат само една нощ.
Те не успяха да видят вечерта Джон Уотсън. Той не дойде да нощува в тяхната колиба. Те прекараха по-голямата част от нощта в разговори за своята по-нататъшна съдба и за съдбата на оставения си другар. С тревога мислеха за предстоящото пътешествие. Бяха чували, че селото на Емаи се намира още по-далече от морето, отколкото селото на Ренгади. А единствено само морето можеше да им донесе освобождение. Може би на Джон Уотсън беше провървяло, че го оставиха при Ренгади. Ако при бреговете на Нова Зеландия дойде някакъв кораб, Уотсън веднага ще научи за това.
Впрочем едва ли Джон Уотсън ще дочака кораб. Той има толкова необуздан нрав, че непременно ще направи някаква глупост и ще ядоса господарите си. А тогава вече няма кой да се застъпи за него.
В разговорите на матросите не вземаше участие само Джеферсън. Той спеше дълбоко. Ръдърфорд можа да заспи едва на разсъмване. А рано сутринта в колибата влязоха воините, разбудиха спящите пленници и ги изведоха на улицата.
Цялото село беше на крак — и заминаващите, и оставащите. Воините на Емаи — четиридесет души — стояха в отделна групичка. Заедно с тях трябваше да тръгнат и техните жени и роби, които през време на разгрома на „Агнеса“ ги чакаха в селото на Ренгади.