Щом присъединиха пленниците към отряда и воините ги заобиколиха, цялата тълпа тръгна по улицата към изхода на селото. Когато минаваха край колибата на Ренгади, Ръдърфорд забеляза, че я охраняват няколко воини. От колибата се чуваха яростни английски псувни. Ръдърфорд веднага позна озлобения глас на Джон Уотсън.
— Сбогом, Джон! — извика му високо той. — Отвеждат ни оттук. Навярно никога няма да се видим с теб. Дръж се внимателно.
Псувните за няколко секунди престанаха. Джон Уотсън сякаш се опитваше да разбере откъде чува гласа на другаря си. Най-сетне той се досети каква е работата и високо се провикна в отговор:
— Сбогом, Ръдърфорд! Не се безпокой за мене! Аз скоро пак ще избягам! И тоя път няма да ме хванат вече!
И отново псувни и проклятия.
Зад оградата Емаи на сбогуване дълго търка носа си с Ренгади. Изпращачите в знак на печал драскаха лицата си с остри камъчета. Жените плачеха високо.
Най-сетне обредът на раздялата беше свършен. Ренгади поведе своите подчинени назад в селото, а хората на Емаи тръгнаха към гората.
Голяма част от награбената от „Агнеса“ плячка Емаи взе със себе си. Но този път плячката носеха не воините, а робите и жените. Воините вървяха без товар. Те носеха само оръжието си. Пленниците след татуировката се считаха за воини, а освен ножовете нямаха никакво друго оръжие, така че вървяха с празни ръце. Робите бяха твърде малко и жените — също малко — се прегъваха под тежестта на товара. Емаи не беше пожалил дори собствената си дъщеря. Ешу носеше на главата си чугунения казан от „Агнеса“.
Пътят беше труден — все нагоре и надолу. Навсякъде отвесни скали, обрасли с девствена гора хълмове, дълбоки блатисти клисури. Горската пътечка беше толкова тясна, че отрядът на Емаи се проточи на половин километър. Пленниците се опитваха да запомнят пътя, за да имат възможност да се върнат един ден, но скоро се убедиха, че това е невъзможно. В гората имаше множество пресичащи се пътечки, съвсем еднакви, така че ориентирането изглеждаше невъзможно. А пък за новозеландците това не представляваше никаква трудност — те вървяха напред уверено и без каквото и да било колебание.
Ешу отначало крачеше пред всички, редом с баща си. Но тежкият казан, който носеше, я умори и постепенно тя взе да изостава. След два часа уморително ходене тя вървеше вече редом с пленниците, които се намираха точно по средата на колоната. В това време отрядът се изкачваше по склона на стръмен хълм и Ръдърфорд виждаше как едри капки пот се стичаха от лицето на Ешу. Тя се беше запъхтяла от умора. Воините, които вървяха с празни ръце, хич и не помисляха да й помогнат. Струваше им се напълно естествено, че всички тежести трябва да мъкнат жените.
На Ръдърфорд му дожаля за девойката. Той се приближи до нея, свали от главата й казана и го постави на главата си. Ешу беше дълбоко поразена от неговата постъпка, но не протестира. Воините насмалко не помислиха, че Ръдърфорд има намерение да присвои казана, и искаха да се застъпят за плячката на своя вожд. Но морякът им обясни, че ще върне казана на девойката, когато пристигнат в селото на Емаи, и воините го оставиха на мира, макар да бяха много учудени.
Ешу, освободена от тежкия товар, сега би могла без усилие да догони баща си. Но тя тръгна редом с Ръдърфорд.
По пладне всички седнаха да отпочинат на брега на един ручей. Новозеландците веднага се заеха да бият риба с копията си. Но рибата беше много дребна и рядко успяваха да улучат някоя. Само неколцина щастливци успяха да уловят по две-три дребни рибки. Останалите не хванаха почти нищо.
Моряците нямаше откъде да вземат копия. Но те измислиха друг начин за ловене на риба, който се оказа много по-сполучлив. Свалиха куртките си, завързаха ръкавите им и ги пуснаха във водата. Получи се нещо като мрежа. Като повлачиха мрежата си четиридесет-петдесет крачки срещу течението, те изсипаха от нея на тревата няколкостотин бляскави и подскачащи рибки. Новозеландците се струпаха около тях и от учудване не можеха да отронят нито звук. Този прост и удобен начин за ловене на риба не беше съвсем неизвестен. Емаи взе няколко рибки в ръце, за да провери дали не са омагьосани. Но не, рибките бяха съвсем истински.
В това време моряците накладоха огън, наляха вода в казана и свариха рибя чорба. Чорбата беше толкова много, че те не можаха да изядат дори половината и останалата дадоха на новозеландците.
След като прекара на брега на ручея около три часа, отрядът продължи пътя си. Но не бяха изминали и една миля, когато отдалеч видяха множество воини, които идеха насреща им. Горските пътечки в Нова Зеландия са толкова тесни, че разминаването по тях е почти невъзможно. Ръдърфорд се изплаши да не би отрядът на Емаи да започне бой с насрещните воини. Но опасенията му останаха напразни. Идещите насреща им воини внимателно се отбиха от пътечката и се отдръпнаха в гората, като казаха високо: