— Айр-маре, Емаи!
— Айр-маре, Нене! — отговаряха воините на Емаи.
Нене, вожд на срещнатия отряд, признаваше Емаи за свой повелител и му се подчиняваше. Двамата вождове приятелски потъркаха носовете. Веднага направиха нова почивка. Нене разглеждаше с удивление белите. После той отведе Емаи в храстите и двамата вождове дълго разговаряха там, скрити от всички. Най-сетне при матросите дойде един воин и каза, че Емаи иска да говори с Томпсън. Томпсън отиде при вожда без никакво безпокойство.
След половин час Емаи излезе от храстите и заповяда на отряда си да тръгва на път. Томпсън не беше с него.
— Къде е Томпсън? — попита Ръдърфорд, обръщайки се към Ешу.
— Баща ми го подари на Нене в знак на дружба — отговори девойката. — Нене го отведе със себе си. Затъкнаха му устата с листа, за да не може да ви повика на помощ.
— Клетият Томпсън! — възкликна Ръдърфорд. — Ние не успяхме дори да се простим с него!
— Останахме всичко четирима — каза скръбно Джек Малън.
Той не знаеше, че скоро ще останат още по-малко.
РАЗДЯЛАТА
Вечерта пристигнаха в малко селце, разположено, както всички и-пу на новозеландците, на върха на един хълм. Ръдърфорд реши отначало, че това именно е селото на Емаи. Но Ешу му обясни, че това е селото на Патам, а до селото на Емаи има още два дена път.
Вождът Патам ги посрещна с всичките си воини пред селото. След обичайните приветствени вопли отрядът на Емаи влезе през портичката на оградата. Зад оградата имаше всичко на всичко дванадесет колиби. Жителите на селото се струпаха около пленниците. Патам беше любопитен не по-малко от останалите. Той опипа моряците от глава до пети, възхищавайки се високо от белотата на кожата им. След това от радост им подари голяма угоена свиня.
Матросите се зарадваха на подаръка и решиха веднага да изядат свинята, защото бяха съвсем прегладнели. Джон Смит заколи свинята с ножа си. Новозеландците, които стояха наоколо, не одобриха този начин на убиване на свиня и високо се възмутиха. Обикновено те не колят свинете си, а ги давят в реката, за да не изтича кръвта, която те считат за необикновено лакомство. Постъпката на Джон Смит им се струваше глупава и разточителна. Те с негодувание гледаха как скъпоценната кръв тече по земята. Когато моряците издърпаха трупа настрана, мнозина диваци се спуснаха лазешком и почнаха да лижат окървавения пясък.
Но негодуванието на новозеландците не смути ни най-малко моряците. Те спокойно свариха част от свинския бут в казана и се наядоха до насита. Останалото месо сложиха за запас в четири кошници, които Ръдърфорд измоли от жените.
Легнаха да спят едва към полунощ. Селото на Патам беше толкова малко, че гостите с мъка се настаниха в него за нощуване.
На белите, разбира се, не можеха да дадат отделна колиба и ги настаниха по разни колиби. Както се оказа после, новозеландците направили това нарочно. Ръдърфорд и Джек Малън спяха заедно с Емаи и Ешу, а Джеферсън и Джон Смит — заедно с Патам и семейството му. През нощта Емаи няколко пъти става и излиза от колибата. Но Ръдърфорд не отдаде на това никакво значение. Той се беше много изморил през деня и спеше дълбоко.
Рано сутринта разбудиха Ръдърфорд и Джек Малън. Като взеха котела и кошниците с месото, те излязоха на улицата. Воините на Емаи веднага ги заобиколиха и ги изведоха от оградата. Там те видяха Джеферсън. Той беше сам, мрачен, мълчалив, държеше под мишница своята кошница с месо. Джон Смит не беше с него.
— Къде е Смит? — разтревожено попита Ръдърфорд, като изтича при Джеферсън.
— Не знам. Отведоха го — отвърна Джеферсън равнодушно.
Ръдърфорд хвана Джеферсън за раменете и силно го раздруса.
— Как да не знаеш? Къде го отведоха? — завика той. Но Джеферсън погледна другаря си със спокоен невиждащ поглед и не каза нищо.
Ръдърфорд разбра: Емаи беше подарил Джон Смит на Патам.
Пътуването през този ден беше особено трудно. Пътечката през цялото време вървеше нагоре. Раздялата с другарите хвърли Ръдърфорд и Джек Малън в отчаяние. Какво могат да очакват, на какво да се надяват? Какво могат да направят поотделно, разпръснати по цялата страна?
Ръдърфорд отдавна вече се безпокоеше за Джеферсън. В неговото мълчание, в неговите неуместни отговори имаше нещо странно. Сега той изведнъж измени на обичайната си мълчаливост и взе да си мърмори тихо под носа. Ръдърфорд се вслуша в това мърморене и с учудване забеляза, че Джеферсън произнася съвсем безсмислени думи. От време на време той отговаряше на въпроси на другарите си. В повечето случаи просто не чуваше какво му говорят и продължаваше да си мърмори.