На следната сутрин трябваше да се разделят и с нещастния Джеферсън. Взе го за себе си вождът Вана, в селото на когото прекараха втората нощ от своето печално пътешествие. Емаи като че ли плащаше с пленници за нощуването. Раздялата на моряците с Джеферсън не се извърши със същите предпазни мерки, както раздялата с Томпсън и Смит. Сега пленниците бяха толкова малко, че Емаи не се страхуваше от тях и направо извести за предстоящата разлъка. По такъв начин Ръдърфорд и Джек Малън получиха възможност да се сбогуват с Джеферсън.
— Прощавай, Джеферсън — каза Джек Малън и заплака.
— Прощавай, стари приятелю — каза Ръдърфорд, тупайки Джеферсън по рамото.
Но Джеферсън не каза ни дума. Той равнодушно стисна ръката на приятелите си и дори не се обърна, когато воините на Вана го поведоха към колибата на своя началник.
— Изглежда, че той вече е престанал да разбира какво става — печално и тихо каза Ръдърфорд, като гледаше след отдалечаващия се Джеферсън.
От шестимата пленници на Емаи останаха само двама — Ръдърфорд и Джек Малън.
ЕМАИ ПРИСТИГА У ДОМА СИ
Третият ден от пътуването беше най-трудният. Планинските рекички постоянно им пресичаха пътя. Прегазваха ги до шията в ледена вода. Камъните се откъртваха под краката им и с грохот изчезваха в дълбоките клисури. Дори могъщите рамене на Ръдърфорд се измориха да мъкнат тежкия казан. А Джек Малън съвсем беше капнал от умора и високо се оплакваше от съдбата си.
— Уверен съм, че и нас ще ни разделят — плачеше и нареждаше той. — А какво ще правя сам? Ще се побъркам от ужас. Ти, Ръдърфорд, си силен и хитър. Ти умееш да се погаждаш с тях. А мене ще ме убият един час, след като се разделя с тебе.
И Ръдърфорд се боеше, че ще трябва да се раздели с Джек Малън. Той повика при себе си Ешу и тихичко я попита дали Емаи има намерение да ги подари на някого, както подари останалите.
— Не — отговори девойката, — баща ми няма да ви подари на никого. Той казваше, че ще остави за себе си най-силния и най-младия. На бялото момче, което ти водиш със себе си, татко ще дава много ядене, за да може да порасне по-скоро и да стане също такъв голям и красив като тебе.
Тези думи успокоиха Ръдърфорд и утешиха Джек Малън.
— Може би един ден ще успеем да избягаме оттук — мечтателно каза Джек Малън. — Ще се върна в Дъблин, при мама…
— За да можем да избягаме, трябва да живеем на морския бряг — отговори Ръдърфорд, — а ако избягаме още сега, с нас ще стане същото, както стана с Джон Уотсън или още по-лошо. Засега трябва да се стремим само към едно: островитяните да ни имат пълно доверие и да ни позволяват да ходим навсякъде, където си щем. Но докато стане това, има още много време.
След многочасово пътуване без нито една почивка пленниците забелязаха на един далечен хълм голямо село. Като узнаха, че това е селото на Емаи, Ръдърфорд и Джек Малън въздъхнаха облекчено — значи скоро иде краят на това мъчително пътуване и те ще могат да си починат. Впрочем селото беше още много далече и преди да стигнат до него, трябваше да преминат две реки.
Първата река се оказа много плитка и отрядът я прегази лесно, без да си измокри дори коленете. На отсрещната страна гората беше изкоренена и пленниците видяха голямо поле, засадено с ряпа, зеле, пъпеши, тикви и още някакви, неизвестни на тях зеленчуци.
На полето работеха няколко жени. Те разравяха с колове и каменни мотики земята за нов посев. С кол мъчно се копае земята, но новозеландците не познаваха лопатите. В Нова Зеландия всички полски работи лежаха върху жените и Ръдърфорд се учуди, че те са успели с тези груби сечива да разкопаят такова голямо поле.
Като видяха приближаващия отряд, жените отдалече извикаха своето обичайно „айр-маре“ и хукнаха с всички сили към селото — първи да донесат радостната вест.
Следващата река, която им пресичаше пътя пред самото село, се оказа широка и дълбока. Ръдърфорд за пръв път виждаше в Нова Зеландия такава голяма река. Както узна по-сетне, тя се наричаше Вайкато. Всички предишни рекички те прегазваха, но Вайкато не можеше да се прегази. От селото им изпратиха няколко лодки. Тези лодки бяха издълбани от борови трупи и украсени със сложна резба. На носа на най-голямата лодка беше прикрепена на прът отсечена женска глава, съвсем изсъхнала, с развяващи се на вятъра коси. В тази страшна лодка седна Емаи. Неговите спътници се настаниха по останалите лодки и флотилията с всички сили се понесе към отсрещния бряг на реката.