Лодките спряха в подножието на хълма, на върха на който се намираше селото. Личеше си, че спътниците на Емаи се бяха натъжили много за родния си дом, защото стремително изскочиха от лодките и въпреки умората с всички сили се спуснаха да тичат нагоре. Особено бързо тичаше Ешу. Тя изпревари мъжете и първа стигна до родната ограда.
Екзалтирано виеща тълпа излезе да ги посрещне. Жените в знак на приветствия размахваха във въздуха рогозки. Мъжете драскаха с нокти и камъчета кожата на лицето си. Пред всички посрещачи стоеше една прегърбена, сбръчкана старица. Сивите коси на главата й бяха толкова редки, че през тях прозираше кафявият й кръгъл череп. В устата й нямаше ни един зъб. Тя вървеше, подпирайки се на чвореста тояга, и злобно се озърташе наоколо. Тази старица се стори на пленниците отвратителна.
Но именно към нея най-напред изтича Ешу. Тя дълго търка малкото си носле в клюнестия нос на старата вещица. После при старицата дойде Емаи и също дълго търка носа си в нейния. Бащата и дъщерята бяха щастливи, доволни. Пък и не беше за чудене — тази отвратителна старица беше майка на Емаи и баба на Ешу.
В първата минута всички така се радваха на връщането си вкъщи, че съвсем забравиха пленниците. Ръдърфорд и Джек Малън се изкачиха на хълма последни заедно с робите, които мъкнеха тежкия багаж. Най-сетне Емаи си спомни за тях и ги поведе към майка си. Старицата изгледа злобно пленниците под рунтавите си посивели вежди. Те никак не й харесаха. Тя започна да фучи и сумти като разлютена котка. После изведнъж протегна дългата си костелива ръка и ощипа Джек Малън по крака. Острият, здрав нокът се заби дълбоко в кожата на младия моряк. Джек Малън извика силно и отскочи встрани.
Воините, които стояха наоколо, радостно се закискаха. Но Емаи ги погледна недоволно и смехът изведнъж пресекна.
Дълго още те търкаха нос о нос, викаха, драскаха лицата си до кръв от радост. Най-сетне цялата тълпа нахълта в селото.
Селото на Емаи наистина приличаше на столица — в него имаше най-малко седемдесет колиби. Нито едно от селата, през които бяха минали пленниците, не можеше да се сравни с него по големина. И нищо чудно, че жителите му бяха подчинили такъв обширен край.
Колибата на Емаи беше точно в средата на селото. Тя беше значително по-голяма от останалите колиби. Но входът й беше също така нисък, както и входът на всички новозеландски колиби — върховният вожд, като влизаше в двореца си, трябваше да лази. На поляната беше устроен веднага тържествен пир. В това пиршество участвуваха само най-знатните воини. Останалите стояха наоколо и гледаха. Ръдърфорд остана много учуден, когато Емаи ненадейно го накара заедно с Джек Малън да седне до него. Вождът оказа на своите пленници чест, с каквато не бяха удостоени повечето от поданиците му. Донесоха печена свиня. Знатните воини се нахвърлиха на яденето с обичайната си лакомия.
Сред пируващите имаше само една жена — майката на Емаи. Дори и на Ешу не разрешаваха да участвува в пиршеството и тя стоеше в тълпата и гледаше как баща й и баба й дъвчат непрекъснато. Пленниците разбраха, че Емаи се отнася към тях дружелюбно, и се зарадваха. Едно ги тревожеше — майката на Емаи поглеждаше към тях така злобно, че при всеки неин поглед Джек Малън потръпваше от страх.
Ядоха около три часа. Най-сетне свинята беше изядена и воините започнаха да пеят самохвални войнствени песни. Слънцето отдавна вече беше залязло, в небето вече светеха звезди, а воините пееха все по-силно, все по-яростно. Мнозина скачаха прави и въртяха във въздуха меровете си. Войнствените песни ги разгорещиха още повече и Ръдърфорд взе да се опасява да не би помежду им да почне някакво кръвопролитие.
В този момент до пируващите се приближи вождът на съседното селце, който беше дошъл с двамата си синове, за да поздрави Емаи. Той беше донесъл три кошници с пъпеши — подарък на върховния вожд. Емаи посрещна радостно гостите и ги настани при себе си. И чак тогава забеляза, че няма с какво да ги гости — свинята беше изядена.
— Кръв! Кръв! — изведнъж завикаха воините, като престанаха да пеят.
Ръдърфорд вече разбираше доста добре новозеландски език. Но той не разбра изведнъж какво искат воините.
Впрочем скоро всичко му стана ясно.
Майката на Емаи стана и влезе в тълпата, която стоеше край пируващите. Всички изплашено й сториха път. Като гледаше лакомо наоколо, старицата изведнъж видя своята робиня — жена на трийсетина години. Тя я хвана за ръка и я въведе посред кръга. Робинята не се съпротивяваше. Старицата взе от ръцете на сина си мера и я уби с един удар по главата.