— Какъв здрав дом! — каза тя, като се обръщаше към Ръдърфорд. — Не биха могли да го съборят всички наши воини, дори да се съберат заедно. Кажи, в родината ти има ли много такива къщи?
— В моята родина в такива къщи живеят само най-бедните хора — отговори Ръдърфорд, — а домовете на богатите са по-високи от дърветата и приличат на планини.
— А ти в родината си беше ли богат човек? — попита девойката.
— Не, много беден.
— А тук ще бъдеш богат. Баща ми те обича и ще те направи много богат, ако не избягаш от нас, както искаше да избяга твоят брат. Той ще ти даде много свине. Ти си толкова силен, и, разбира се, ще се отличиш в боевете и ще станеш най-добрият наш воин. Домът ти не ще може да побере плячката, която ще вземеш през войната. Гледай колко гвоздеи ти даде баща ми. Той ще ти даде още много разни неща. Ако баща ми види, че не искаш да бягаш от него, ти ще станеш много богат.
— Кажи, Ешу — попита я Ръдърфорд, — напускала ли си за дълго родното си село?
— Да, много за дълго — отговори девойката. — Баща ми винаги ме взема със себе си на война. Последния път странствувахме с баща ми от една пролет до друга.
— И аз видях как се зарадва, когато се върна у дома си — продължаваше Ръдърфорд. — Ти навярно често си спомняше за твоето село, докато странствуваше с баща си?
— Тъгувах през цялото време.
— И аз през цялото време тъгувам за родината си — каза Ръдърфорд.
Ешу се замисли и замълча.
— Зная, че тъгуваш — каза тя най-сетне. — И ми е много жал за тебе.
Ръдърфорд предложи на девойката да разгледа къщата отвътре. Тя отвори вратата. Устройството на вратата я заинтересува много. Входът на новозеландската колиба никога не се затваря. Ешу за пръв път видя врата, която може да се затваря, и преди да влезе вътре, няколко пъти затваря и отваря вратата.
Вътре беше още съвсем празно. Ръдърфорд се канеше да направи в бъдеще нарове за спане, но засега още нямаше нарове и те трябваше да спят направо на сеното. Ешу се спря посред стаята и плахо погледна към ъглите. Дебелината на стените я плашеше. Новозеландските колиби са направени от тънък камъш, който лесно може да бъде пробит на всяко място. И в дома на белите Ешу се почувствува като в затвор.
Бойниците бяха затъкнати. Джек Малън случайно притвори вратата. Настъпи пълна тишина. Девойката викна, отвори изцяло вратата и побягна.
Оттогава Ешу започна да посещава всеки ден пленниците. Но Ръдърфорд вече нито веднъж не успя да я придума да влезе в къщата им.
Емаи наистина не можеше да бъде наречен скъперник. Той понякога биваше дори много щедър към своите пленници. И все пак, като се върна в родното си село, той почна да ги храни съвсем зле. Ръдърфорд разбираше защо е така. Той виждаше, че новозеландците са много бедни и повечето от времето живеят полугладни. Свине колят само в много тържествени случаи. Дори и върховният вожд не винаги може да се нахрани до насита. По-рано ги хранеха жителите на селото на Ренгади. Те хранеха и Емаи, докато той заедно със своя отряд им гостуваше. Това беше нещо като данък, който върховният вожд налага на подчиненото село. Но сега, в столицата си, Емаи беше принуден да храни своите пленници за своя сметка. А да нахраниш двама здрави моряци не е така лесно.
Ръдърфорд и Джек Малън отслабнаха още първия месец от живота си в столицата на племето. Те бяха сити само през дните, когато Ешу тайно им донасяше по малко зеленчуци от полето. Ако ги пуснеха зад оградата, те биха могли да се изхранят с лов и риболов. Но как може да се храни човек, затворен в селото?
За щастие Джек Малън в края на краищата намери начин как да се помогне в нещастието. В Нова Зеландия имаше много диви гълъби. Понякога те на цели ята долитаха от гората в селото и си търсеха храна сред разните отпадъци. Новозеландците се опитваха да ги бият с копия и камъни. Но дивият гълъб е много предпазлива птица. Никога няма да пусне човек наблизо до себе си.
И ето, с тези именно гълъби реши да ловува Джек Малън. Но той се въоръжи не с копие и камъни — щом новозеландецът трудно може да убие гълъб с копие, какво да кажем за белия човек. Не, той измоли от Ешу тънка връв, изплетена от ленени влакна, и завърза единия й край за малък клуп. Като избра едно малко хълмче между къщата и оградата, той сложи на върха му шепа динени семки. Заобиколи семките с клупа и се скри от другия край на връвта зад един голям пън на двайсетина крачки от примката. Летящото над селото ято гълъби скоро забеляза съблазнителните динени семки. След минута един гълъб се спусна в предателската примка. Джек Малън дръпна връвта и примката стегна крака на гълъба. Не мина и половин час и непредпазливата птица беше сварена.