Емаи за пръв път беше излязъл на лов с пушка. Новозеландците имаха пушки вече повече от половин година, но през цялото време на пребиваването си в плен Ръдърфорд беше чул само един изстрел — изстрелът, с който Джон Уотсън уби кучето. Новозеландците носеха пушките само да всяват страх и не се решаваха да стрелят. Но сега Емаи поиска да направи пръв опит за лов с пушка.
Той отлично умееше да я зарежда. Барут, куршуми и сачми имаше достатъчно. Но Ръдърфорд забеляза, че той съвсем не знае как да се мери. Вместо да притисне приклада до дясното си рамо, Емаи при стрелянето го притискаше към корема си или към средата на гърдите.
През първите три часа на лова вождът стреля над двайсет пъти и все не улучваше. И се срамуваше от своите несполуки пред белия човек. Той искаше да помоли Ръдърфорд да го научи да стреля, но не се решаваше да даде в ръцете на пленника такова могъщо оръжие. А Ръдърфорд мълчеше и се правеше, че не забелязва несполуките на вожда.
Но най-после вождът не издържа. Като издебна един миг, когато и двайсетте воини бяха наблизо, Емаи се приближи до Ръдърфорд и го помоли да му покаже как белите хора стрелят с пушка. Ръдърфорд се престори, че не вижда двайсетте копия, насочени срещу него от всички страни. Той безгрижно се усмихна, взе пушката от ръцете на вожда, прицели се и стреля в птицата киви, която стоеше на буца пръст на стотина крачки от него. Кивито се преметна и падна. Ръдърфорд върна пушката на Емаи и спокойно тръгна да вдигне убитата птица.
После той обясни на вожда как трябва да се мери и му даде няколко урока по стрелба. Емаи се оказа много възприемчив, слушаше учителя си с увлечение и страшно се зарадва, когато лично уби първия папагал. А Ръдърфорд по време на уроците пъхна незабелязано в джоба си няколко куршума и шепа барут.
„Ще станат за моя пистолет“ — помисли си той.
В храстите намериха кости от някакво голямо животно.
— Това е моа — възкликна един от воините.
— Нима във вашата страна се въдят такива огромни зверове? — попита Ръдърфорд.
— Моата не е звяр, а птица — каза Емаи и показа на Ръдърфорд птичия клюн, дълъг половин човешка ръка. — Живи моа вече няма; ние намираме само костите им. Но когато моята майка е била малко момиче, тя била виждала живи моа. Моата били на ръст по-големи от колиба и много силни, но толкова глупави, че ги убивали като папагали. Тогава всички били сити, защото всеки ден ядели месо от моа. Но сега от моата са останали само кости.
Като вдигна една птича кост, голяма колкото конски крак, Емаи я метна далеч встрани.
— Разправят — прибави той след дълго мълчание, — че в планините са останали още няколко живи моа. Но те живеят много нависоко и хората не могат да стигнат там.
Макар през цялото време на лова Ръдърфорд да се правеше, че мисли само как да убие колкото може повече птици, в действителност го интересуваше съвсем друго. Той се мъчеше колкото може по-добре да изучи околностите на селото. Всичко, което му се изпречваше по пътя, той съпоставяше с онова, което беше видял, когато седеше на върха на бора. И много от наблюденията го зарадваха силно.
Ловците се върнаха в селото късно вечерта. Джек Малън се хвърли на врата на Ръдърфорд. Цял ден той беше обхванат от такъв страх, че нито веднъж не излезе от къщи.
ПЛАН ЗА БЯГСТВО
На другата сутрин, щом стана, Ръдърфорд се покатери на върха на бора и стоя там повече от половин час. Като слезе долу и се убеди, че не го следят, той отиде до оградата и дълго, с голямо внимание гледа през пролуката. Когато се върна при прага на къщи, лицето му беше толкова сериозно и тайнствено, че Джек Малън се разтревожи.
— Виждам, че си намислил нещо, Ръдърфорд — каза той. — Защо не ми разкажеш?
— Пак ще трябва да поработим с тебе, Джек — отвърна Ръдърфорд.
— Да поработим? Искаш да направим нарове?
— Не, съвсем не нарове — усмихна се Ръдърфорд. — Наровете могат да почакат.
И като седна на прага, той разказа на другаря си плана, за който беше мислил вече няколко седмици.
— Това село има прекрасно разположение — започна той. — В случай на война почти е невъзможно да бъде превзето. Отпред го прегражда река, а отзад — дълбок овраг, който започва зад самата ограда. Склоновете на този овраг са толкова стръмни, че по тях човек не само не може да се изкачи, но дори и да се спусне долу.
— Защо ми говориш това? — прекъсна го Джек Малън. — На нас от това не ни става по-лесно, че тяхното проклето село е толкова добре разположено. Нас това не ни засяга…
— Не, засяга ни — възрази Ръдърфорд. — Тук е нашето спасение. Изслушай ме докрай. Оврагът, за който ти говоря, се простира на петнайсетина мили в двете страни и там се съединява с други оврази, вече не толкова дълбоки. Но в нашия овраг човек може да слезе само на пет мили оттука. Друго място за слизане няма.