На първо време копаенето на страничния ход тръгна доста бързо. С лопати тук нищо не можеше да се направи и поради липса на лизгари пленниците почнаха да копаят земята с брадвите. Брадвите, разбира се, бързо затъпяха и се захабиха, но за три нощи страничната шахта достигна такава дължина, че Ръдърфорд можеше свободно да се изтегне в нея в целия си колосален ръст. Наистина шахтата беше тясна и трябваше да се работи лежешком, но пленниците нямаха нужда от по-голяма ширина. Те бяха съгласни да се измъкнат от своя затвор и пълзешком.
Но заобикалянето на камъка се оказа не така лесно. Той беше много голям. Страничната шахта ставаше все по-дълга, а не можеше да я насочат в дълбочина.
— Страхувам се — каза Ръдърфорд — изходът от нашето подземие да не се окаже на такава височина, че да не можем да се спуснем на дъното на оврага.
И ето най-сетне дойде нощта, когато те бяха принудени да прекратят работата и в страничния вход. Друг камък, пак така здрав, както предишният, прегради пътя на новата шахта. Сега им бяха пресечени и двата пътя — и надолу, и встрани.
Напразно Ръдърфорд чука до сутринта с брадвата по камъка. Стоманената брадва се сплеска, а неумолимият камък дори не помръдна. На разсъмване Ръдърфорд излезе от подземието и каза:
— Всичко е свършено. Никога няма да се доберем до оврага.
Надеждата, която толкова време ги ободряваше, изчезна. Всички усилия, всички безсънни нощи пропаднаха напразно. Дори и кораб да посети Нова Зеландия, те не ще могат да напуснат селото и завинаги ще си останат в плен.
ЗНАХАРЯТ
Минаваха месеци. Мъката, отчаянието, безнадеждността не даваха мира на пленниците. Те измисляха хиляди начини за бягство, но всички бяха еднакво неизпълними и те скоро ги изоставяха. По цели седмици лежаха на сеното в своята къщица със затворени очи и се мъчеха да не мислят за нищо.
Особено мъчително тъгуваше Джек Малън. Той побледня, отслабна, стана равнодушен към всичко. Само гладът го караше понякога да излиза от къщи и да лови с примката гълъби. Почти всяка нощ той будеше другаря си със силни охкания.
Мъката терзаеше и Ръдърфорд, но той я прикриваше и се мъчеше да ободри Джек. Той пущаше шеги, смееше се, пееше весели матроски песни, измисляше разни занимания, за да убие времето, но и самият в края на краищата не издържаше и навъсено лягаше на сеното до своя другар.
Той имаше само едно развлечение — лова. Емаи често го вземаше със себе си в гората. Вождът се отнасяше към своя пленник приятелски. Той го обичаше много. Те стреляха поред с една пушка, заедно се катереха по хълмовете, прегазваха блата и ручеи, деляха поравно убития дивеч. Но Ръдърфорд знаеше, че постоянно го следят. Накъдето и да тръгнеше, го придружаваха воини, готови да пуснат в действие копията, щом се опита да избяга.
Пък и къде ще избяга? През време на лов те често срещаха жители от други села. Започваха да разказват за произшествия, станали в най-отдалечени части на острова. Ръдърфорд жадно се вслушваше в тези разкази. Ами ако, току виж, му разкажат, че на брега е дошъл кораб на бели хора и е спрял в еди-кой си залив? Той чакаше тази вест по-скоро със страх, отколкото с надежда. Защото нямаше как да избяга, дори и да дойдеше кораб.
Но минаваха месец след месец, а слухове за кораб нямаше.
Една ранна сутрин Емаи напусна селото, като взе със себе си Ешу и почти половината от своите воини. От разговорите Ръдърфорд разбра, че Емаи тръгва по околните села да свика младшите вождове на война срещу кръвожадния Сегюи, върховен вожд на съседното племе. На заминаване Емаи възложи управлението на селото на своя племенник.
Животът на пленниците стана още по-скучен. Те се лишиха дори от Ешу, която всеки ден ги развличаше с разговорите си. И Ръдърфорд нямаше с кого да ходи на лов.
В продължение на много седмици селото нищо не беше чувало за своя вожд. Съвсем престанаха да хранят пленниците. Ръдърфорд разбра, че ако не го пуснат на лов, ще умрат от глад. Най-сетне той чу, че племенникът на Емаи се тъкми за лов заедно с няколко воини. Ръдърфорд го помоли да вземат и него. Племенникът на Емаи се съгласи.
Ловът се оказа несполучлив. Емаи беше взел за войната всички пушки, каквито имаше в селото, и Ръдърфорд трябваше да стреля с ластика си. Той не уби почти нищо и унило бродеше по хълмовете.