А в това време Джек Малън лежеше вкъщи на сеното и се мъчеше да заспи, за да не мисли за печалната си участ. Изведнъж вратата скръцна и се отвори. Джек скочи изплашено. На прага стоеше стар, прегърбен новозеландец.
Джек Малън неведнъж вече беше срещал на селската улица този новозеландец. Беше старият знахар, магьосник и татуировчик. Ако някой от жителите на селото се разболееше, водеха в колибата му този старец и той лекуваше болния със заклинания и пускане на кръв.
Джек плахо излезе да посрещне знахаря. Когато Ръдърфорд излизаше на лов, Джек изпитваше постоянен ужас и се боеше от всяка дреболия. Но гостът се държеше много дружелюбно. Той наведе глава и потърка носа си о носа на Джек.
— Майката на Емаи е много болна — каза той. — Емаи ще се разсърди, ако, когато се върне, научи, че е умряла. Аз трябва да я излекувам. Трябва да й разрежа дясното рамо, та болестта да излезе от тялото й. Но нямам остър нож. А ми е нужен много остър нож. Ножовете на белите хора са по-остри от нашите. Дай ми твоя, довечера ще ти го върна.
Джек не знаеше как да постъпи. Когато го нямаше Ръдърфорд, той никога не знаеше как да постъпва. Ако даде ножа си на знахаря, той може би няма да му го върне. Ако ли пък не му го даде, знахарят ще се разсърди и кой знае какво може да стори.
И той реши да му го даде.
— На, вземи ножа — каза той, — но непременно ми го върни довечера. Този нож ми го подари Емаи. Той ще се разсърди, ако научи, че ти не ми си върнал ножа.
Знахарят взе ножа и тръгна към колибата на вожда, а Джек Малън легна на сеното и затвори очи.
Започваше да се смрачава вече, когато знахарят отново дойде пред дома на пленниците. Ръдърфорд все още не се беше върнал от лов. Малън чу стъпките и излезе на прага.
— Вземи си го твоя омагьосан нож! — злобно викна старецът и хвърли ножа на земята. — Ти си вселил в него зли духове и те убиха майката на вожда. Със своята магия ти уби майката на вожда. Ако знаех, никога не бих се докоснал до този нож. Емаи ще се върне и ще накаже убиеца.
Старецът си отиде, като заплаши на сбогуване Джек с юмрук. Джек не разбра добре думите на знахаря, но много се изплаши. Той бързо сложи резето на вратата и се скри в най-далечния кът на стаята. Така той прекара в къта, докато не чу навън гласа на Ръдърфорд. Той отвори вратата и Ръдърфорд влезе вкъщи, носейки своя оскъден лов — два папагала и едно киви.
— Чу ли новината? — попита Ръдърфорд. — Умряла майката на Емаи. Сега минах край колибата на вожда. Там се е събрало цялото село.
Джек Малън не отговори нищо.
— Знаеш ли, радвам се, че е умряла — продължаваше Ръдърфорд. — Тази зла старица никога не ни е обичала. Тя имаше голямо влияние върху Емаи и аз постоянно се страхувах да не би да го придума да ни убие. За нейната болест говореха още сутринта, когато отивах на лов. Интересно е от какво ли е умряла.
— Заколиха я с моя нож — рече Джек Малън.
Той разказа подробно на Ръдърфорд за посещението на знахаря.
На другата сутрин, щом се съмна, и Емаи се върна в родното си село. Най-напред забелязаха връщането му жените, които отиваха на работа в полето. Те вдигнаха на крак цялото село и след минута то беше се стекло извън портата на оградата да посреща вожда.
Ръдърфорд остави спящия Джек Малън и също излезе да посрещне Емаи. Той стигна до портата тъкмо когато Емаи влизаше в нея, водейки след себе си своя отряд. Но колко се беше изменил върховният вожд за няколкоседмичното си отсъствие! Той вървеше и накуцваше с десния си крак, беше прегърбен и гледаше в земята. Перата, които красяха главата му, бяха изпочупени, смачкани. На състареното му лице имаше широка рана — тя чернееше от спечената кръв под лявата скула.
Воините, които водеше след себе си Емаи, бяха ранени до един. Те едва се движеха, болни, измъчени, мръсни. И колко малко от тях се бяха върнали у дома си! Когато напущаха родното си село, бяха тройно повече.
Последна влезе през портата една жена. Тя се поклащаше като сламка на вятър. Босите й крака бяха изподраскани до кръв, в чорлавите й коси се бяха вплели репеи и плява. Тя беше навела ниско изнемощялото си лице с хлътнали бузи и като минаваше през портата, се хвана с една ръка за стълбата, за да не падне.
— Ешу! — възкликна Ръдърфорд, поразен от вида на своята приятелка, и се спусна към нея.
Тя мълчеше.
— Какво ти е, Ешу?
— Не питай — каза тихо девойката. — Ние сме разбити. Сегюи двайсет дни ни преследва по петите.
Тя не се задържа на крака и падна. Той я вдигна и я понесе след разтревожената тълпа.
Жените на загиналите в боя воини виеха високо. Мъжете, които не бяха участвували в похода, се кълняха да убият Сегюи и да заличат цялото му село от лицето на земята. Племенникът на Емаи в яростта си счупи своето копие над главата си.