Ръдърфорд заедно с тълпата тръгна към колибата на вожда и сложи измъчената девойка на тревата пред входа. Тя беше изгубила съзнание. Като се обърна, той видя Емаи, който с една ръка държеше за рамо стария знахар, а с друга беше надвесил над него брадва. Лицето на Емаи беше изкривено от гняв, на устните му белееше пяна. Знахарят се гърчеше, гледайки с ужас брадвата, и с пресеклив писклив глас се мъчеше да обясни нещо.
Ръдърфорд изведнъж се досети за всичко. Емаи току-що беше научил за смъртта на майка си. Озлобен от неуспешната война, сполетян от новата неочаквана смърт, той искаше незабавно да отмъсти на някого за всичките си нещастия. Горко на оня, който попадне под ръката му в такава минута. Ръдърфорд се уплаши за нещастния знахар.
— Аз не съм виновен, Емаи — викаше знахарят. — Твоята майка я уби белият пленник, оня, дето е по-нисък на ръст. Той е магьосник, той лежи в своя здрава къща, прави магии и вика зли духове срещу цялото наше племе. Майка ти отдавна знаеше, че той ще я убие. Тя винаги го е мразила. Помниш ли, тя го ощипа за крака, когато ти доведе двамата пленници от морето? Той омагьоса своя нож и ми го даде. Аз нищо не знаех, аз исках да й разрежа рамото, за да пусна навън болестта. Но щом ножът докосна рамото й, тя умря. Пусни ме, Емаи, аз не съм виновен. Доведи тука този бял магьосник и му разбий главата.
Шестима воини вече влачеха Джек Малън към колибата на вожда. Той се оглеждаше встрани с изплашени очи и целият треперейки от страх. Поставиха го пред вожда.
— Убий мене вместо него! — викна Ръдърфорд и се хвърли напред.
Но брадвата блесна и Джек Малън падна мъртъв в краката на тълпата.
Десетки ръце хванаха Ръдърфорд отзад. Голяма корава длан му запуши устата. Емаи няколко секунди стоя неподвижно, сякаш не разбираше какво е станало. После брадвата блесна още веднъж и се стовари върху главата на знахаря. Двата трупа — бял и кафяв — лежаха един до друг.
— Пуснете го — каза Емаи с тих, отпаднал глас, обръщайки се към воините, които държаха Ръдърфорд.
Ръдърфорд закри лицето си с две ръце и се затътри към своя опустял дом.
САМИЧЪК
ИЗХОДЪТ Е НАМЕРЕН
Ръдърфорд остана съвсем сам сред човекоядците.
Няколко дни след смъртта на Джек Малън той прекара като в мъгла. През по-голямата част от времето лежеше вкъщи и само когато не можеше повече да лежи, ставаше и се мъкнеше из селото. Не му обръщаха никакво внимание — всички бяха заети с тържественото погребение на майката на Емаи, което продължи твърде дълго.
Изнесоха трупа на старицата на мегдана пред колибата на вожда и го сложиха на рогозка, като подпряха гърба към стърчащ от земята стълб. С друга рогозка завиха мъртвата старица до шията. Намазаха лицето й с лой, така че то блестеше като меден котел, увиха косите й със зелен лен. След това заградиха умрялата с нещо като клетка, направена от пръти, та кучетата, свинете и децата да не могат да я осквернят с докосването си. Емаи и няколко воини, които имаха пушки, дадоха в нейна чест седем оглушителни залпа. Останалите воини хвърляха нагоре копията си и ги ловяха във въздуха.
На другата сутрин започнаха да се събират вождовете на съседните села, придружени от своите жени, деца и роби. Робите влачеха след тях купища най-различна храна. До тъмно около трупа виеха и нареждаха роднините, като драскаха тялото си с остри камъчета. А вечерта започна пиршеството.
Като видя, че новозеландците започнаха да пируват, Ръдърфорд изтича у дома си, залости здраво вратата и се тръшна на сеното. Той беше убеден, че сега те ядат месото на неговия нещастен приятел. Цяла нощ той лежа така, без да затвори очи, като се вслушваше в песните и виковете на пируващите. Трябваше на всяка цена да бяга. Беше невъзможно да продължава този непоносим живот тук самичък. По-добре да го заловят и убият. Тук той никога не ще дочака кораб. Дори и да дойде кораб на брега на Нова Зеландия, нарочно никой няма да му каже. Може би е пропуснал вече много кораби. Той трябва при първия удобен случай да бяга към морето. Ще помоли за покровителство вожда на някое крайморско селце и ще чака там, докато дойде кораб. По всяка вероятност, разбира се, ще го заловят и убият. Но какво от това, оня, който не скъпи живота си, нищо не рискува.
През пролуките на къщата вече проникваше бялата дневна светлина, когато Ръдърфорд си спомни за тунела, за изкопаването на който той и Джек бяха прахосали толкова сили. Ето, вече много месеци откак той нито веднъж не е слизал там, в подземието. Изведнъж му хрумна мисълта да направи още един опит. Ами ако опита да заобиколи камъка, който преграждаше пътя на страничната шахта? Може би той не е толкова голям, колкото долният.