Целият лагер на обсадата се вдигна в тревога. Преследваше го вече цяла тълпа. Куршумите пищяха, но той оставаше незасегнат, тъй като в тъмното не го виждаха добре. Потерята го настигаше. Тежкият товар, който мъкнеше на гърба си, забавяше бягането му. Той тичаше лудо, без да знае накъде, без път, чупейки храсти и клонки. Понякога неочаквано менеше посоката, за да обърка преследвачите си. Но те отново го забелязваха и гонитбата се възобновяваше.
Сърцето му биеше силно. Той чувствуваше, че тича по-бавно. Зад гърба си вече чуваше дишането на воина, който тичаше пред всички с копие в ръка. Ръдърфорд знаеше, че ей сега това копие ще се забие в гърба му.
— Остави ме — задъхано прошепна Ешу. — Бягай сам. Аз ти преча да бягаш.
Но Ръдърфорд събра последни сили и без да се обръща назад, хукна още по-силно. Потерята беше вече съвсем близо. Той беше изгубил надежда и все пак бягаше.
И изведнъж земята се изплъзна под краката му. Той почувствува, че лети във въздуха нейде долу, в черна пропаст. Със страшна сила се удари о нещо. Устата и очите му се напълниха с рехкава пръст.
БИТКАТА
Ръдърфорд с мъка седна, като плюеше и сумтеше. От натъртването целият му гръб тлееше от болки. Погледна нагоре и видя две високи стени от пръст, между които се извиваше тясната тъмносиня рекичка на небето, осеяна с ярки звезди. Стана му лошо при мисълта, че беше паднал от такава височина.
— Къде сме? — попита Ешу с едва доловим глас.
Тя лежеше до него и изплашено гледаше нагоре.
— В оврага сме — каза Ръдърфорд. — В оврага зад селото. За щастие паднахме на купчина пясък. Само това ни спаси.
— А къде е оня голям и страшен воин, който ни гонеше?
— Той остана там, горе. Те вече няма да ни преследват — засмя се Ръдърфорд. — Те са уверени, че сме се пребили.
По дъното на оврага с тих ромон течеше поточе. Ръдърфорд го забеляза, защото в него се отразяваха звездите. Той отиде при ручейчето и с наслада изми разгорещеното си лице. Нима това е същото ручейче, което иде от неговото подземие? Поразен от тази мисъл, Ръдърфорд се обърна към девойката и каза:
— Да вървим!
— Къде? — попита Ешу. — Най-близкият изход от този овраг е на два дена път оттука.
— Да вървим! — настойчиво повтори Ръдърфорд и протегна ръка, за да й помогне да стане.
Ешу се изправи, но веднага изохка силно и пак се тръшна на пясъка. При падането в оврага тя си беше разтеглила сухожилието на левия крак и не можеше да ходи. Ръдърфорд я метна на гръб и я понесе. Той крачеше бързо по дъното на оврага срещу течението на ручея.
Почти цялото дъно на оврага беше затрупано с остри камъни и ако бяха паднали малко по-надясно или по-наляво, чакаше ги смърт.
Чупейки храсти, разгръщайки камъша, Ръдърфорд вървеше все по-нататък. Най-после ручеят свърна остро и Ръдърфорд напипа с ръце входа на пещерата. Той мъкнеше учудената и изплашена Ешу по тъмните подземни коридори, като си намираше опипом пътя в мрака. Придържаше девойката на рамо с лявата си ръка, а с дясната непрестанно опипваше тавана, за да не пропусне шахтата, която водеше нагоре, към неговата къща. Най-после той намери шахтата и се спря.
— Дръж се по-здраво! — прошепна той на девойката.
Ешу го прегърна с две ръце за врата и увисна на гърба му. Той се закатери по пръта нагоре. В тясната като кюнец шахта беше тясно за двама и те с мъка се провираха напред. Прътът се огъваше под двойната им тежест. И все пак те благополучно се добраха до горния му край.
— Изправи се на раменете ми, Ешу, и вдигни дъската, която ще намериш над главата си — каза Ръдърфорд.
И след минута те бяха вече в дома на пленниците. Но Ешу все още не разбираше къде се намира и изплашено се притискаше към своя спасител. Ръдърфорд измъкна ключалката и отвори вратата.
В лицето им удари такава ослепителна светлина, че те за миг зажумяха. По земята тичаха сенки. Подскачащите езици на пламъците от всички страни лижеха черното небе.
— Ние сме в нашето село! — възкликна Ешу.
— Воините на Сегюи са запалили оградата — каза Ръдърфорд.
Оградата гореше едновременно на много места. С грохот се събаряха тежките греди. Хората, обкръжени в обръча на огъня, безпомощно тичаха насам-натам, съпроводени от лая на кучетата и плача на децата. Воините издигаха копия — искаха по-скоро да влязат в бой с врага. Но врагът беше неуязвим, заслепен зад стената от пламъци.
Вятърът носеше искрите из въздуха и сламените колиби пламваха една след друга. Те изгаряха веднага, с необикновена бързина — за един миг на мястото на голямата колиба оставаше малка тъмна купчинка пепел. Стопаните дори не се опитваха да спасят жилищата си — те знаеха, че е невъзможно да загасят запалената слама.