В самия край на улицата, до затрупаната с дървени греди порта, оградата внезапно рухна и се образува широк отвор. През този отвор нахлуха обсадниците, като прескачаха с боси крака през горящите повалени стълбове. Защитниците на селото им преградиха пътя. Най-сетне враговете се изправиха лице срещу лице. На такова близко разстояние пушките бяха безполезни и се завърза отчаян ръкопашен бой.
При яркия пламък на пожара Ръдърфорд виждаше от прага на своя дом как най-отпред пред защитниците се мяркаха дългите пера на Емаи. Върховният вожд с необикновена ловкост владееше мера и ръката му не знаеше неточен удар. До него стояха воините му, готови да защитават всяка педя от родната улица. Но колко малко бяха те, тези храбри защитници, и колко многобройни нападателите! Всички воини, които Емаи беше изпратил да придружават съседните вождове, бяха загинали. Други бяха паднали на склона на хълма пред селото. И сега на Емаи останаха само няколко десетки човека, които преграждаха пътя на цели пълчища врагове.
Те бавно отстъпваха между двете редици горящи колиби. Всяка минута те ставаха все по-малко. Ту един, ту друг падаше под краката на враговете, които ожесточено се придвижваха напред. През цялото време Емаи се намираше в първата редица на защитниците, на най-усиленото място на боя. Той като че ли беше неуязвим. Всеки, който се опиташе да го доближи, падаше под тежестта на неговия мер, преди да успее да се опомни. Копията, които летяха към него отдалеч, той ловеше във въздуха с ръка и ги мяташе обратно. И все пак той отстъпваше.
Враговете овладяха вече половината село и ловяха изплашените свине, които бяха изскочили от которите си. Емаи отстъпи и мина покрай висящия гроб на майка си, покрай своята обхваната от пламъци колиба — най-голямата в цялото село. Още малко и той нямаше къде да отстъпва. Отзад, на около четиридесет крачки, е горящата ограда, а зад оградата — дълбокият овраг.
Като обкръжиха колибата на върховния вожд, мнозина воини на Сегюи искаха непременно да влязат в нея, надявайки се да намерят там несметни богатства. Те се изгаряха, но с голи ръце разгръщаха пламтящата тръстика и я разхвърляха на всички страни. И изведнъж избухна взрив и разтърси целия хълм, на който беше селото. Колибата хвръкна във въздуха. На нейно място в земята се появи дълбока яма, около която лежаха обгорени трупове. Беше експлодирала кацата с барут, в колибата на върховния вожд, донесена от „Агнеса“.
Експлозията причини на нападателите такива загуби и така ги изплаши, че те в суматохата се юрнаха назад, мачкайки се един друг.
— След мен! — викна Емаи.
Шепата храбреци не изоставаха от него нито крачка. Враговете се стъписаха от този отчаян натиск и хукнаха обратно между двете редици на догарящите колиби. Педя по педя Емаи си връщаше родното село. Ето, той отново завзе пепелището на своя дворец, ето, отново висящият гроб на майка му е зад широкия гръб на сина. Имаше една минута, в която изглеждаше, че Емаи ще прогони враговете от селото зад оградата.
Но воините на Сегюи скоро се съвзеха. Под напора на задните редици предните се спряха и отново преминаха в настъпление. Защитниците на селото останаха твърде малко. Бяха толкова малко, че едва преграждаха улицата, и се опасяваха да не би да ги заобиколят в тил. Те се биеха отчаяно, с безнадеждно мъжество, но пак отстъпваха и този път по-бързо, отколкото преди.
И ето, изтикаха ги в самия край на селото. Сега Емаи нямаше повече от трийсет души. Зад него гореше оградата. Всички те вече със сигурност знаеха как ще свърши битката: ще ги натикат в огъня и ще изгорят.
Изведнъж съвсем наблизо Емаи видя дървената къща на своя бял пленник. На прага му стоеше огромен човек с огнени коси и му махаше с грамадната си ръка. Малкият отряд на изтласканите воини търсеше прикритие зад гърба си и реши да отстъпи към плътните стени на тази къщица… Щом Емаи се намери до вратата, Ръдърфорд го хвана за раменете и го вмъкна вътре. Всички бойници бяха отворени и светлината на пожара проникваше в стаята. Емаи видя една девойка, която седеше на пода.
— Ешу! — извика той и гласът му трепна. — Ти тука ли си? Аз мислех, че си при тях, в плен…
Ръдърфорд отметна с крак дъската и показа на вожда черната яма.
— Тук е вашето спасение — каза той. — Нека воините един по един се спуснат тук, надолу, и всички ще бъдете спасени.
Вождът мълчеше и не помръдваше от място.
— Не ми ли вярваш, Емаи? Попитай дъщеря си.
— Той казва истината, татко — каза девойката.
Боят се водеше край самата врата на дома. Емаи един по един вмъкваше воините си в стаята и на всеки заповядваше да се спуска в ямата. Воините не разбираха каква е работата, но се подчиняваха без възражение.