— Вървете по течението на ручея! — викаше след тях Ръдърфорд.
В къщата стана горещо и замириса на дим. Нападателите повториха своя маньовър — те запалиха задната стена на къщата. Когато отвън не остана нито един воин, Ръдърфорд тръшна вратата и сложи резето.
— Сега вие трябва да се спуснете — каза той на Ешу и Емаи.
По вратата удряха яростно с тояги. Яките й борови дъски се огъваха.
— Ела и ти с нас — рече Емаи, като се обръщаше към Ръдърфорд.
— Не, аз ще остана — отговори Ръдърфорд. — Аз трябва да затрупам входа на подземието, та да не могат да го намерят и да почнат да ни преследват по него.
Той измъкна от сеното пистолета си, пъхна го в бойницата до самата врата и стреля. Чукането по вратата изведнъж пресекна. Той отново и отново зареждаше пистолета си и стреляше. През кръглия отвор на бойницата той виждаше, че обсадниците се отдръпнаха далеч встрани и не смеят да се приближат до вратата. Стаята се изпълни със задушлив дим, дишането стана почти невъзможно. От топлината смолата по стените се стичаше на мехури. През пролуките на гредите влизаха пламъци. А Емаи все още стоеше до ямата и не се решаваше да се спусне и да остави Ръдърфорд сам.
— Върви! — викна му Ръдърфорд. — Ти трябва да носиш дъщеря си, защото тя не може да ходи. Не бой се — прибави той усмихнат, — аз скоро ще ви настигна.
Емаи метна на рамене Ешу и изчезна заедно с нея в ямата. Останал сам, Ръдърфорд пъхна пистолета си в пояса и взе брадвата. С един удар пресече тела, който привързваше прътовете на покрива за горните греди. Прътовете веднага се огънаха и се превиха под тежестта на натрупаната върху тях пръст. Хванал в ръка края на тела, Ръдърфорд се спусна в ямата и здраво обхвана с крака горната част на пръта. Опря се с гръб на стената на шахтата и с всички сили дръпна тела.
Прътовете на покрива се откъртиха от гредите и всичко изведнъж рухна надолу в стаята. Входът на подземието беше затрупан с трифутов пласт земя.
— Е, сега те никога няма да се досетят къде сме изчезнали — каза си Ръдърфорд и се спусна по пръта.
След минута той беше вече в оврага. Емаи, Ешу и воините го чакаха. Той жадно вдишваше свежия нощен въздух — дробовете му бяха отровени от дима на пожара.
КЪМ ТАРАНАКИ!
— На мене не ми е нужен такъв роб като тебе, Жълтокоси — казваше Емаи. — Нужен ми е такъв вожд. Ти си хитър, ти си храбър и си роден да бъдеш вожд.
Нощта преваляше, небето избледняваше, но на дъното на оврага беше още тъмно. Те крачеха бързо напред между двата отвесни и високи склона. Оврагът беше понякога толкова тесен, че трябваше да вървят един след друг. Те шляпаха с босите си крака по водата на ручея, който ги придружаваше от самата пещера.
— И кълна се, ще те направя вожд, Жълтокоси, когато прогоня Сегюи от моята страна, защото си велик и мъдър — продължаваше Емаи. — А на Сегюи ще отмъстя. Със собствената си ръка ще разбия главата му и ще изтребя целия му род.
Те бяха останали всичко на всичко двадесет и шест души заедно с Ешу, която воините носеха поред на рамене. Всички до един бяха ранени — кой куцаше, кой не можеше да движи счупената си ръка, кой беше останал без ухо или око. Емаи, изподраскан от глава до пети, беше мокър от собствената си кръв. И все пак те мислеха само за мъст. Отново да построят родното си село, да освободят своите жени, сестри, дъщери от робство — това беше единствената им мечта и те не забравяха за нея нито за минута.
— Не, ти ще бъдеш вожд още преди да се върна и убия Сегюи — казваше Емаи. — Ако не беше ти, от нашето племе нямаше да остане жив нито един човек. Ще те провъзглася за вожд, щом стигнем в страната Таранаки при моите приятели и съюзници. Аз съм върховен вожд и мога да направя вожд, когото си поискам.
Ръдърфорд мълчеше. Стана вече съвсем светло и Емаи реши, че е много опасно да продължат пътуването денем: някой може да ги види отгоре. Те намериха малък навес под една скала, увиснала над оврага, и се скриха вътре. Воините убиха с копия няколко яребици, които бяха свили много гнезда на дъното на оврага. Изядоха ги сурови, защото беше опасно да палят огън — враговете могат да забележат дима на огъня. Ръдърфорд, въпреки че беше много гладен, похапна съвсем малко — той изобщо не можа да свикне да яде сурово месо.
Те прекараха под скалата целия ден, но щом се стъмни, отново потеглиха на път по безкрайния овраг. Малко по малко оврагът преставаше да е толкова дълбок, а стените му толкова отвесни. Най-сетне на третата нощ от пътуването те успяха да се измъкнат от него. Навлязоха в гора.