— Ето с какво ще се боря срещу людоедството — каза той, като заравяше картофите в земята. Не с топове, не с наказания, а с картофи. Когато се научат да садят картофи, ще изоставят людоедството и ще се превърнат в най-обикновени мирни селяни. Господин лейтенант, съберете вождовете им, искам да им дам първия урок по земеделие.
Ноември вече беше към края си и пролетта бе в пълния разгар. (Ноември в Южното полукълбо отговаря на нашия месец май.) Горските гъсталаци бяха станали още по-буйни, още по-непроходими, тревите стигнаха човешки бой, а „Безстрашие“ все не се появяваше.
Кук се тревожеше. Не можеше да се губи вече нито ден. Най-малкото забавяне, и това лято той не ще реши въпроса за Южния материк. Ще трябва да се върне с празни ръце в Европа.
Колкото и да му беше мъчно да напусне Нова Зеландия, без да разбере какво е станало с капитан Фърно и неговите подчинени, той все пак заповяда да вдигнат платна и да потеглят.
За всеки случай Кук зарови под едно крайбрежно дърво бутилка с писмо за капитан Фърно. Два пъти „Решение“ премина целия проток, като стреляше с всички топове, и най-после на 26 ноември излезе в открито море.
Кук взе курс право на юг.
„БЕЗСТРАШИЕ“ КРАЙ НОВОЗЕЛАНДСКИТЕ БРЕГОВЕ
Ала какво се бе случило с „Безстрашие“?
Защо капитан Фърно не дойде в уреченото време в Куковия проток, където трябваше да се срещне с началника си?
Защо той остави „Решение“ да върви сам към Полярния кръг, за да търси неизвестния материк?
Но нека сам капитан Фърно разкаже за това.
Ето докладната записка, дадена от него в Британското адмиралтейство през 1775 година:
„На 1 ноември 1773 година — пишеше той — силна буря, съпроводена от дъжд и мъгла, ни отнесе далеч на изток. Ние легнахме на дрейф и скоро изгубихме от очи и брега, и «Решение». Четири денонощия бурята ни блъска. Платната нееднократно се късаха, палубата започна да тече и моряците, които бяха вечно мокри, се оплакваха от простуда, кашлица и главоболие.
Знаех, че «Решение» ни чака в Куковия проток, но когато бурята стихна, корабът ни се оказа в такова състояние, че ни оставаше само едно: да се отправим незабавно към най-близкия новозеландски бряг.
На 9 ноември хвърлихме котва в някакъв залив. От всички страни ни заобиколиха новозеландски пироги. Новозеландците се държаха дружелюбно и ни предлагаха множество стоки. Но ни плашеше войнственият им вид, дългите им остри копия и най-вече отрязаните женски глави, с разпуснати коси, които украсяваха носовете на лодките им. Реших да се запася с вода, да направя най-необходимия ремонт и колкото се може по-скоро да се присъединим към «Решение» в Куковия проток в познатите места.
Но уви, предвижданията ни не се оправдаха. Ремонтът на корабните съоръжения ни задържаха по-дълго, отколкото предполагахме, и ние успяхме да вдигнем котва едва на 12 ноември.
Вятърът беше насрещен. Трябваше да вървим, като сменяме често курса. Минаваше ден след ден, а ние почти не се мръдвахме от място. Едва след две седмици успяхме да влезем в протока и да хвърлим котва.
«Решение», разбира се, не ни беше дочакал. Когато слязох на брега, видях дърво, на чиято кора беше изрязан надпис: «Разрови земята». Наредих незабавно да разкопаят земята под надписа и след няколко минути лопатите на моряците ми се натъкнаха на запечатана бутилка, в която се оказа писмо от Капитан Кук.
В това писмо капитан Кук ми съобщаваше, че ме е чакал три седмици и като не ме е дочакал, поел на юг, за да търси материка. Предлагаше ни да го последваме, но за такова нещо ние не можехме и да мислим. Трябваше да закърпим нашия полуразрушен кораб, да се запасим с гориво и да дадем възможност на измъчените и болни моряци да си отдъхнат.
Чувствувахме се самотни и безпомощни в тази дива гориста страна, разположена на края на света. Туземците бяха сякаш измрели. Бреговете на Куковия проток, доскоро осеяни с многолюдни села, сега бяха мрачни и пусти. Понякога от горите се донасяха някакви странни шумове и гласове, сякаш неизвестни врагове ни наблюдаваха из гъсталака и чакаха само удобен случай да ни нападнат и избият, и ние гледахме колкото се може по-рядко да слизаме на брега.
Но времето минаваше, нищо не се случваше и нашите опасения се разсеяха. Свикнахме с мрачната суровост на крайбрежните скали, а когато в гората се чуваха гласове, казвахме, че крещят птици.
Най-после корабът беше поправен и започнахме да се стягаме за път. Исках на тръгване да наберем плодове и зеленчуци, та да има с какво да се подслади екипажът, на който беше омръзнала вечната сланина с морски сухари.