В злополучния ден на 17 декември изпратих с лодка малък отряд навътре в протока, като наредих да плават покрай брега и събират всички растения, които могат да се ядат. Всички се радваха на такава приятна разходка и тутакси в лодката се настаниха десетина моряци. Начело на отряда поставих двамата си най-добри боцмани, които също бяха много доволни. Единият от тях се казваше Феликс Рау, другият — Томас Гил.
— Върнете се привечер. Утре вдигаме котва — казах им на сбогуване. — И бъдете внимателни. Не влизайте навътре в гората. Особено вие, Гил. Вие винаги се увличате от всичко. Да не стане нужда да ви търсим!
— Мене не е трудно да ме намери човек, сър — смеейки се, отвърна Гил, — аз съм белязан.
И като запретна ръкава, показа ми ръката си, върху която бяха татуирани: «Т.Г.» — първите букви на името му.
Привечер те не се завърнаха.
Разтревожих се много и съжалявах, че ги бях изпратил толкова далече от кораба. А на сутринта изпратих да ги търси въоръжената лодка с десет войници от морската пехота под командата на лейтенант Бърни.
Тази лодка трябваше да заобиколи Дългия остров, да се отбие в Източния залив, а оттам да се отправи към Залива на растенията. Този залив се славеше с изключително вкусната целина, която растеше по покритите му с гъста гора брегове. Дори английските градинари не биха могли да отгледат по-хубава целина. И затова ние бяхме уверени, че нашите изчезнали другари са посетили вчера Залива на растенията.
В Източния залив не намерили нищо. Лейтенантът заповядал да плават по-нататък.
В два часа по обяд войниците видели голямо новозеландско село. Жителите изскочили на брега и започнали да махат с ръце, като молели лодката да се отдалечи. Но лейтенантът заповядал да слязат на брега и придружен от петима войници с пушки в ръце, обходил всички колиби. Нищо подозрително не можали да открият. Едно само учудило лейтенанта — в това село нямало нито един млад и здрав мъж. Във всяка колиба ги посрещнали само жени, старци и деца.
В три часа продължили пътя си. Ето най-после и Залива на растенията.
До брега имало дълга пирога. Пазели я двама нашарени воини. Щом видели лодката, спуснали се към гората.
— Да спрем ли? — попитал кормчията.
— Спрете — казал лейтенантът.
И след минута носът на лодката се врязал в крайбрежния пясък.
— Гледайте, обувки! — изведнъж извикал войникът, който пръв скочил на брега.
— Знам чии са тези обувки — мрачно казал друг войник. — Това са обувките на моряка Удхауз. Неговите крака са извити навътре и само той може така да изкриви обувките.
— Търсете, търсете! — завикал лейтенантът. — Ние трябва да претърсим целия бряг!
И тутакси сам се натъкнал на находка.
Сред високата трева имало двадесет големи плетени кошници, пълни с месо.
— Сланина! — извикал един от войниците.
— Не, месото е прясно — забелязал друг.
— Кучешко месо — казал трети. — В тази проклета страна няма нито волове, ни свине, ни овни.
И блъснал кошницата с върха на ботуша си. Кошницата се катурнала. Върху окървавената трева се изсипала купчина месо.
Най-отгоре на тази ситно нарязана купчина месо имало отсечена човешка ръка. До свития лакът се виждали ясно две големи лилави букви: «Т.Г.»
— Назад! В лодката! — заповядал лейтенантът и отрядът мрачно се потътрил към брега.
Върху голям хълм стояли новозеландски воини, размахвали копията си и наблюдавали англичаните, които вървели бавно по високата трева.
— Разрешете да им дадем да разберат тия кучета, сър! — се развикали войниците, обръщайки се към лейтенанта.
И преди той да може да им отговори, екнал залп, после втори, после трети. Голият хълм се покрил с трупове.
Лейтенант Бърни, който се завърна с отряда си едва в единадесет часа вечерта, ми доложи за всичко. Реших да се откажа от безполезното отмъщение към озверелите людоеди и колкото се може по-скоро да напусна тази мрачна страна. На другия ден вдигнахме котва.“
Така завършваше докладната си записка капитан Фърно.
След половин година „Безстрашие“ заобиколи откъм юг Австралия и след като прекоси целия Индийски океан, с разкъсани платна, с изпочупени съоръжения, с полумъртъв от глад и скорбут екипаж, стигна до холандското пристанище Кейптаун на нос Добра надежда.
ОТНОВО СРЕД ЛЕДОВЕТЕ
— Сега ние минаваме под средния свод на Лондонския мост — каза Кук.
— Какво казахте — попита Форстър-млади.
— Под нас са мътните води на Темза, в която се отразяват шлеповете, крайбрежните улици и къщите — продължаваше Кук.
Форстър изтръпна. Шега ли е — да се носиш към Южния полюс по неизвестни морета на кораб, командуван от побъркан капитан! Само луд човек, намиращ се в южната част на Тихия океан, може да предполага, че плува по Темза и минава под средния свод на Лондонския мост!