Европейските търговци от XVIII век, за да стигнат до Индия, Китай или Япония, трябваше да заобикалят или цяла Африка, или цяла Южна Америка. А това удължаваше много пътя им и оскъпяваше плаването им. Откриването на Северозападен проход би дало възможност на корабите да проникнат по най-краткия път от Европа във всички страни в Далечния изток.
Много кораби вече се бяха опитвали да намерят този проход. Но всички го търсеха откъм Атлантическия океан и не го бяха намерили.
— Трябва да си опитате щастието откъм Тихия океан — каза граф Сендуич на Кук. — Ще ви се наложи да минете покрай цялото западно крайбрежие на Северна Америка. Това е съвършено неизследвана област. Там не е ходил още нито един пътешественик. В Плимътското пристанище вече ви чакат два кораба. Е как, съгласен ли сте?
— Съгласен съм — отговори Кук. — Но имам една молба към Адмиралтейството.
— Каква? — попита граф Сендуич.
— Моля да ми дадете стадо овце.
Граф Сендуич се учуди.
— Стадо овце?
— Да. Петнадесет-двадесет глави.
— Защо са ви овце?
— Искам да ги подаря на таитяните и новозеландците. Тези бедни хора трябва да се научат на скотовъдство. Ако овцете се размножават на островите им, туземците ще забогатеят. Скотовъдството е най-добрият начин за борба с човекоядството. Новозеландците нямат никакви домашни животни освен кучета. Земята им е изключително плодородна, но те не умеят нито да орат, нито да сеят. Постоянен глад е надвиснал над цялата страна. Гладът ги насъсква едни срещу други, гладът ги учи да ядат убитите врагове. Ако можехме да им откараме овце…
— Вие служите на негово величество краля, капитане, а правителството на негово величество не желае да прави подаръци на новозеландците, които са изяли моряците на капитан Фърно.
— В такъв случай аз ще купя овцете със свои пари — каза Кук.
— Както искате — отговори студено граф Сендуич. — Това е ваша лична работа.
ОВЦЕТЕ
На 12 юли 1776 година Кук излезе в открито море от Плимътското пристанище на своето мило старо „Решение“.
Вторият кораб, който му бе даден вместо излезлия от строя „Безстрашие“, се наричаше „Откритие“. Командуваше го капитан Кларк.
„Откритие“ не можа да се подготви навреме за път и „Решение“ замина само. Кук обеща на капитан Кларк да го чака при нос Добра надежда.
Граф Сендуич стоеше на брега, обкръжен от висшите служители на пристанището и своите адютанти. Вятърът издухваше пудрата от накъдрените перуки. Граф Сендуич следеше през далекоглед заминаващия кораб. Там всичко беше наред. Чисто измитата палуба блестеше на слънцето.
Ала щом брегът се скри от погледа им, на палубата на „Решение“ беше издигната дървена преграда. Кук лично наблюдаваше строежа. Получи се нещо като малка кошара и моряците вмъкнаха в тази кошара единадесет овце от най-добрите английски породи и четири витороги овни.
Дните се нижеха един след друг и „Решение“ се движеше бързо на юг. Бреговете на Португалия останаха назад и при ясно време от левия борд можеше да се види синята ивица на африканския бряг. Кук бързаше към нос Добра надежда.
По пътя той спря само веднъж — на остров Тенериф. Испанците, които живееха на острова и се занимаваха с винарство, бяха поразени: те за пръв път виждаха кораб, който идва при тях не за вино, а за сено.
След като напусна Тенериф, Кук използува попътния вятър и се понесе с пълна скорост към нос Добра надежда. Екипажът беше весел и здрав, овцете дебелееха.
На 18 октомври „Решение“ хвърли котва в пристанището на Кейптаун до нос Добра надежда. Тук на мореплавателите им предстоеше дълга почивка. Те трябваше да дочакат „Откритие“, което едва на 1 август напусна Англия.
Нос Добра надежда — най-южният нос на Африка — по онова време принадлежеше на Холандия. Всички кораби, които тръгваха от Европа към Индия, минаваха покрай нос Добра надежда и Холандия държеше този най-важен морски път в свои ръце.
Южна Африка е степна страна. Степите започваха веднага зад града и се простираха на хиляди километри на север. По тези степи бродеха наплашените от холандците бушменски племена. Бушмените обираха птичите гнезда, ядяха жаби и намазваха върховете на стрелите си с отрова от малки черни змийчета. При появата на европейците те се разбягваха и се криеха в дълбоки дупки в земята.
Когато хвърлиха котва, Кук слезе на брега и се отправи при холандския губернатор.
Губернаторът му даде документ, украсен с разноцветни печати, в който се казваше, че на английския капитан Джеймс Кук се разрешава да пасе овцете си на пасищата около град Кейптаун.
Кук беше доволен. Той вече отдавна мечтаеше да нахрани стадото си с прясна трева.