А междувременно Кук прекупуваше съестни припаси, разглеждаше стари карти, и без да бърза, се готвеше за по-нататъшното плаване. Моряците получиха двумесечната си заплата и се пръснаха из града. На обяд на офицерите се даваше по бутилка вино повече. Естественикът, доктор Андерсън, почистваше инструментите си за натъкване на чучела и ловеше на палубата африкански пеперуди.
Така измина един месец.
И внезапно в каютата на капитана се втурна лейтенант Кинг.
— Сър, овцете са изчезнали! — извика той.
Разтревоженият Кук тозчас слезе на брега и едва тук научи какво се е случило.
Предишния ден вечерта двамата войници, които пазеха стадото, седели мирно край огъня и пушели лули. Ярките звезди, необикновено високата трева съвсем не ги интересували. През време на своите скитания по белия свят заедно с капитан Кук те бяха свикнали и на по-големи чудесии.
Не, те си приказвали за далечна Англия, където бяха останали техните жени и деца, които виждаха толкова рядко. Край тях, скупчени, спели овцете, с вързани предни крака.
Към полунощ дрямка налегнала войниците. Те вече се готвели да се изтегнат върху тревата, когато внезапно чули далечно чаткане на копита. Огромна светкавица озарила половината небе и на върха на близкия хълм видели четирима конници, които препускали право към огъня. Дълги пушки стърчали иззад раменете им.
„Разбойници“ — помислили си войниците.
По нареждане на холандците англичаните, когато слизаха на брега, бяха длъжни да оставят оръжието си на кораба. А как те, невъоръжени, ще се защитават от четиримата въоръжени конници?
Тропотът на копитата се приближавал.
— Стой! Кой иде? — извикал един от войниците.
Дълга примка на ласо обхванала двамата пастири и ги повалила. Конниците слезли и мълчаливо свързали англичаните един върху друг, като парче сирене върху комат хляб. После развързали краката на овцете, яхнали конете и изчезнали в степта, като подгонили пред себе си цялото стадо.
Едва на разсъмване нещастните войници успяха да се развържат. Те се потътриха към пристанището и донесоха за всичко на началството си.
Кук, разтревожен и възмутен, отново отиде при губернатора, който го посрещна официално и недружелюбно. Той не обичаше англичаните, знаеше, че искат да завладеят холандската колония в Южна Африка.
— Това не е моя работа — каза той. — Обърнете се към началника на полицията.
Началникът на полицията беше второто след губернатора лице в колонията и се готвеше в бъдеще да заеме неговата длъжност. След като изслуша английския капитан, той сухо му обеща съдействието си, но Кук разбра, че няма защо да се надява на помощта на властите.
Той беше отчаян.
А тъкмо тогава пристигна „Откритие“, разнебитен от бурята на Атлантическия океан, и Кук беше принуден да отложи за известно време търсенето на откраднатото стадо — той трябваше да се разпореди за ремонта на кораба.
Капитан Кларк, който бе идвал вече по тези места (той служеше като лейтенант на „Безстрашие“ под командата на капитан Фърно), твърдеше, че грабителите се ползуват с покровителството на самия губернатор.
— Вас са ви ограбили тукашните робовладелци — казваше той. — На тях не им стига собственият добитък и затова са решили да се възползуват от вашия. Такива набези тук са нещо обикновено. Да се борим с робовладелците е невъзможно. Цялото началство е на тяхна страна. Има, струва ми се, едно нелошо средство…
— Какво? — попита Кук.
— Да се намерят крадци, които срещу прилично заплащане биха се съгласили да откраднат вашите овце от грабителите.
Това наистина беше единствено правилният път. И дори не стана нужда Кук да търси желаещи да се заловят за такава работа — те сами се намериха.
Ето как се случи това. Същия ден вечерта преди залез слънце Кук нае фиакър и отиде при един холандски търговец, който му достави половин тон морски сухари. Кук се разплати с търговеца, излезе на улицата и вече се канеше да скочи във фиакъра, когато неочаквано видя на портата на съседната къща една стара негърка, която му правеше някакви тайнствени знаци.
Кук тръгна след нея.
Тя го въведе в двора и му протегна едно омазнено късче хартия, на което с оловен молив бяха надраскани някакви криволици.
След дълги усилия Кук успя да прочете:
„Сър! Ние знаем къде са вашите овце. Готови сме на всичко. Няма да ви вземем скъпо. Знаете ли къде е празното място зад казармата? Елате днес в 11 часа вечерта.
Ваши доброжелатели, обидени от съдбата.“
Кук вдигна очи, ала старата жена вече я нямаше.
В уреченото време той се промъкваше в тъмнината по кривите крайни улички. Градът спеше и само в кръчмите, осветени от лоени свещи, шумяха моряците.