Всички тия хора се скупчиха около косачите и наблюдаваха тяхната работа. Но в очите им не се забелязваше нито учудване, нито любопитство.
Кук даде на тасманците няколко гердана мъниста, на които толкова се възхищаваха таитяните и новозеландците, но те ги вземаха равнодушно, не знаеха какво да правят с тях и ги хвърляха на земята.
Скоро секачите се натъкнаха на жилищата на тези хора. Оказа се, че те не умеят да строят дори колиби, нито дори да изкопават землянки, а живееха в големи хралупи, които правеха, като палеха огньове в стволовете на гигантските евкалипти.
Омай беше угнетен от бедността на този народ, който населяваше такава прекрасна страна.
— Горките, горките! — казваше той и клатеше глава. — Те нямат нито лъкове, нито копия. Те сигурно ядат само червеи и охлюви. Не току-тъй са толкова мършави.
— Не, ти се лъжеш — каза Кук, — гледай, ето онзи, рошавият, има копие.
Наистина, един от тасманците държеше в ръката си дълга тояга с изострен край. Той я разтърсваше много войнствено и очевидно плашеше своите земляци. Кук се приближи към този тасманец и със знаци му обясни, че иска да види как хвърля копието. Той разбра почти веднага какво искат от него, посочи на Кук един храст край водата и хвърли към него тоягата си. Но тя се завъртя три пъти във въздуха и падна върху пясъка на десет крачки от храста.
— О-хо-хо! — засмя се Омай. — Та у нас и двегодишните деца хвърлят по-добре копията от тебе. Искаш ли да видиш какво е истинско оръжие.
И преди Кук да може да каже и дума, буйният самохвалко Омай зареди пушката си и стреля оглушително в небето. Трах-трах-трах! — екна изстрел. Трах-трах-трах-трах! — отговори горското ехо.
Тасманците всички като един се строполиха ничком на земята. После изведнъж скочиха и беж да ги няма.
КАГУРА
След като напуснаха Тасмания, нашите пътешественици се отправиха по-нататък на запад и на 12 февруари 1777 година видяха бреговете на Нова Зеландия. Два дни по-късно корабите пуснаха котва в Куковия проток. Четвърти път Кук посещаваше тия места и познаваше добре всяка плитчина, всеки риф.
Бреговете бяха отново гъсто заселени. Навред, където и да хвърлиш поглед, стърчаха островърхите колиби на новозеландците. На крайбрежния пясък имаше множество пироги.
Когато съгледаха корабите, новозеландците изпаднаха в смут. Те бяха убедени, че англичаните ще им отмъстят за изядените съотечествиници. Особено се уплаши Омай, когото бяха видели на „Безстрашие“ заедно с капитан Фърно. Виж, той непременно ще придума Кук да избият всички крайбрежни жители.
Те не се бяха излъгали. Омай веднага ги позна и викаше, размахвайки юмруци:
— Тежко ви, тежко, злодеи! Треперете от страх! Настъпил е последният ви час! Ние не ще пощадим никого!
Той съветваше Кук първо да разруши селото с гюллета, а после да запали околните гори. Повечето от офицерите и дори самият капитан Кларк смятаха съвета на Омай за напълно благоразумен и очакваха, че ако не друго, Кук ще заповяда на туземците да посочат инициаторите на избиването.
Но Кук имаше съвсем други планове. „Какво ще постигна — мислеше той, — като застрелям няколко души и им докажа преимуществото на огнестрелното оръжие пред лъковете и копията! Само ще разпаля омразата им към нас. Нима след такава разправа ще мога да ги науча на овцевъдство! Не, те ще си останат завинаги людоеди!“
Кук реши твърдо да раздаде овцете си на новозеландските вождове и затова веднага заяви пред всички свои подчинени, че се отказва от всякакво отмъщение.
На брега на реката срещу корабите той наслага най-примамливите за новозеландците стоки: гердани, червени тъкани, брадви и ножове, и като застана на висок пън, предлагаше със знак на туземците да пристъпят към размяна.
Първите два дни новозеландците не се решаваха да се приближат до мястото повече от половин миля. Ала окуражени от миролюбивия вид на англичаните, малко по малко започнаха да излизат от горите, като мъкнеха на главите си кошници с риба. На двадесет крачки от мястото, където бяха стоките, те се спираха и викаха нещо в хор, като размахваха ръце. После се приближаваха и спокойно разменяха рибата срещу тъкани и брадви.
С помощта на Омай Кук разбра най-после за какво викат новозеландците.
— Ние не сме убивали твоите братя — мъчеха се те да убедят Кук. — Тях ги уби Кагура, кръвожадният Кагура, могъщият Кагура! Убий Кагура и ти ще отмъстиш за братята си.
Кук помоли Омай да разбере от новозеландците кой е този Кагура.
На другия ден Омай му разказа, че Кагура е могъщ, безстрашен, свиреп вожд, който владее цялата тази местност. От него се боят и го ненавиждат.