ХАВАИТЕ
Изминаха много месеци, откак Кук напусна Англия, а неговата експедиция още не беше пристъпила към главната си цел — издирването на Северозападния проход. Трябваше да се бърза.
Корабите вдигнаха котва и тръгнаха право на север. На 22 декември 1777 година пресякоха екватора.
Кук никога преди това не беше идвал в северната част на Тихия океан. Той знаеше, че това е съвършено неизследвана област. Много рядко тук се отбиваше някой разбойнически кораб, но се връщаше с празни ръце, без да намери друго освен безгранично море.
Затова Кук беше много учуден, когато видя дълга верига хълмисти острови, неозначени нито на една карта.
Почти всеки остров беше два пъти по-голям от Таити. Планините също изглеждаха по-високи и скалисти. Ала по всичко останало този архипелаг напомняше извънредно много Таити. Същата пъстрота на багрите, същите къдрави сенчести гори, същите влажни долинки, обрасли със сочна трева, същото изобилие на цветя, птици, пеперуди. А когато Кук заповяда да хвърлят котва и слезе на брега, той видя, че и хората са същите.
Впрочем хората не бяха съвсем както на Таити. Те също говореха полинезийски език, кожата им беше също кафява, живееха в същите жилища, по същия начин се обличаха, ала Кук веднага забеляза, че са по-културни и по-богати от таитяните.
Те много по-добре от таитяните разбираха истинската стойност на вещите, които купуваха от Кук. Желязото им беше добре познато, разбираха полезността му и плащаха скъпо за него. За една брадва можеше да се купи цяла лодка с банани. Но стъклените гердани смятаха за нищо и не искаха да ги вземат.
Имаха повече свине от таитяните и самите свине бяха по-едри и по-тлъсти. Бананите и кокосовите палми растяха на добре обработени полета и даваха богата реколта.
Държавното устройство, доколкото можа да забележи Кук, беше също по-сложно, отколкото в Таити. Обкръжиха го веднага високопоставени вождове, а народът се тълпеше на разстояние, без да смее да се приближи до своите владетели.
Островитяните посрещнаха Кук много приветливо и той можеше да скита свободно, където си иска. През време на една разходка се натъкна на прекрасно езеро, толкова огромно, че отсрещният бряг не се виждаше.
Едно само не харесваше на капитана: жителите на тези острови нахално крадяха от англичаните всичко, което им падне. Но не искаше още в началото да се скарва с островитяните и той гледаше през пръсти на всичките им дръзки постъпки.
Пътешествениците разбираха, че това е едно от най-големите им и важни открития. Кук искаше да остане тука и да изследва внимателно тези острови. Но той бързаше към бреговете на Америка, трябваше да открие Северозападния проход. Лятото беше късо и не биваше да губи нито ден.
На 2 февруари 1778 година Кук излезе в открито море с намерението да се върне отново тука, ако му се представи възможност.
Кук нарече този архипелаг Сендуичеви острови — в чест на граф Сендуич, първия лорд на Адмиралтейството.
Ала името на високомерния граф не можа да се увековечи. Туземците отдавна наричаха тези острови Хаваи и това название остана завинаги.
СЕВЕРНА АМЕРИКА
Американския бряг видяха в началото на март, на 44ё северна ширина.
Тука пролетта току-що започваше и в боровите гори, където не проникваха слънчевите лъчи, имаше сняг. Моряците, разглезени от дългия престой в тропиците, сега се измъчваха жестоко от студа, дъжда и влажния пронизващ вятър.
Кук искаше колкото се може по-скоро да слезе на брега, но никъде не намери удобно за лагер място и в продължение на цяла седмица се движеше на север, на две мили от брега.
Една сутрин дежурният офицер се развика:
— Проток! Проток! Аз първи го видях!
Кук изтича на палубата. Той се вълнуваше. Нима са успели да намерят дългоочаквания проток, който съединява Тихия океан с Атлантическия?
Наистина брегът се раздвояваше и тясна ивица вода се врязваше в сушата.
Двата кораба един след друг влязоха в тоя канал и се озоваха в просторен залив, заграден от всички страни със земя.
Пътят по-нататък беше преграден. Вместо пролив намериха залив.
Но и това беше добре дошло. Кук реши да спре тук, да си отпочине, да се запаси с вода и дърва.
Брегът беше обитаем. От гората излязоха хора, облечени в рошави кожи.
По бакъреночервения цвят на кожата им Кук веднага позна, че са индианци. На гърбовете им висяха дълги, тежки лъкове. От лявата им страна се клатеха колчани, ушити от пъстри катеричи и заешки кожички. От колчаните стърчаха стрели с върхове от кремък. В ръцете си държаха каменни брадви — томахавки, на чиито дървени дръжки бяха изрязани мечешки муцуни с раззинати уста.