Пристигането на англичаните не учуди индианците. Те вече бяха чували от съседните племена за белите, за тяхното могъщество и богатства. Един индианец показа на Кук желязна брадва и със знаци му обясни, че би искал да купи още такива брадви и някакви други железни вещи. Тъй като европейци никога преди това не бяха идвали край тези брегове, оставаше да се предположи, че жителите на този бряг се бяха запознали с желязото чрез някои други племена, които търгуваха с Канада или Мексико. Освен желязо не желаеха да купуват нищо друго, но затова пък за няколко гвоздея му даваха кожа от морска котка, лисичи кожи, които се ценяха толкова скъпо в Англия. На кораба гвоздеите и брадвите вече се бяха почти свършили и Кук започна да продава на индианците стари кофи и остатъци от ръждясали вериги.
Залива, в който спряха „Решение“ и „Откритие“, наричаха Нутка, но англичаните за по-лесно го нарекоха Нука и така го отбелязаха на картата си.
Кук бързаше да продължи на север, за да търси протока. На 1 май корабите вдигнаха котва и излязоха от залив Нутка.
Отново откъм десния борд се проточиха еднообразни гористи брегове. Денем и нощем моряците наблюдаваха сушата, но никъде не виждаха дори и признак за проток. Кук се тревожеше от това, че вместо да завива на североизток, брегът вървеше на северозапад. Все по-голямо и по-голямо пространство от суша ги отделяше от Атлантическия океан, все по-малко вероятно ставаше съществуването на протока.
Наближаваше лятото. Но те плаваха на север, напускайки топлината, и навсякъде ги съпровождаше студеното дъждовно време на ранната пролет. Мнозина моряци простинаха.
През първите дни на юни, вече на 59ё северна ширина, в бреговата линия бе забелязано ново разкъсване. Отново се разнесоха викове, че проходът към Атлантическия океан е намерен.
Сега това изглеждаше много по-вероятно. Проходът беше толкова широк, че плавайки по средата му, Кук едва различаваше бреговете. Цял ден корабите вървяха на изток, без да срещнат каквато и да е преграда.
Кук въсеше вежди, преструваше се, че не очаква нищо добро, казваше, че е още рано да се радват, ала самият той с мъка сдържаше радостта си. Мигар това е същият онзи Северозападен проход, който търсят вече толкова години?
Ала на следния ден сутринта бреговете се сближиха. Дългите сенки на крайбрежните борове стигнаха почти до самите кораби. Моряците лесно различаваха скитащите из горите индианци, същите като в залива Нутка.
По пладне миеха палубата. Един моряк спусна зад борда кофа и загреба вода. Поразен от прозрачността й, отпи глътка.
— Сладка е! — извика той.
Кук се спусна към кофата, също вкуси.
Разбра всичко.
Намираха се в устието на голяма река, която се вливаше в морския залив. Заедно с отдалечаването им от океана заливът незабележимо се бе превърнал в река.
Няма Северозападен проход.
Кук заповяда да тръгнат обратно.
Към него се приближи лейтенант Гор и каза:
— Офицерите решиха да нарекат тази река на ваше име. Така и написахме на картата: Кукова река.
Но Кук само махна с ръка и се прибра в каютата си. Той беше дълбоко огорчен.
На другия ден излязоха в океана.
По-нататък американският бряг завиваше остро на запад. Те продължаваха да плават успоредно с крайбрежните гори и скали, вече без да се надяват да намерят проток.
ТАЙНСТВЕНОТО ПИСМО
На 19 юни от „Откритие“ дадоха сигнал, че капитан Кларк иска да поговори с капитан Кук. Кук се разтревожи и тозчас изпрати лодка към „Откритие“. След половин час тя се върна заедно с Кларк.
— Какво се е случило? — попита Кук.
— Получихме писмо.
— Какво?
— Писмо, написано с черно европейско мастило на европейска хартия.
Кук не повярва. Мислимо ли е подобно нещо — да получат писмо в неизвестни морета, разположени между Америка и Азия, сред диви острови, ненанесени нито върху една европейска карта?
— Ето писмото — каза капитан Кларк и сложи на масата дебел лист хартия, написан с едър писарски почерк с опашчици и завъртулки.
— Как ви го донесоха?
— Преди един час видяхме лодка, която идеше към нас. В нея седяха четирима души, увити от главата до петите с кожуси от диви животни. Те, разбирате ли, ни се кланяха, кланяха се, както се кланят европейците, когато се поздравяват. Вие знаете, че индианците и алеутите при среща никога не се кланят.
— Каква беше на цвят кожата им?
— Да си призная, не забелязах. Лицата им бяха гъсто обрасли с косми.
— Вие какво направихте?
— Аз им спуснах въже, те завързаха за него една кутия и в тази кутия се оказа писмо. Те пак се поклониха и си заминаха.
— А вие знаете ли какво е това писмо?
— Не. То е написано на непонятен език.
Кук се наведе над писмото и започна да се взира внимателно в равните му, отчетливи редове. Много букви му изглеждаха познати и разбираеми, но останалите приличаха на някакви причудливи завъртулки.
Кук успя да разбере само две дати: 1776 в началото на писмото и 1778 в средата.
— Писмото е написано на руски — каза Кук. В това не може да има никакво съмнение.
— Искате да кажете… — започна капитан Кларк.
— Да, аз искам да кажа, че ние се намираме недалеч от Сибир и че тези места се посещават от руси. Западното крайбрежие на Северна Америка, вместо да се отклони на изток, по посока на Атлантическия океан, както предполагаха географите, се отклонява в действителност на запад. Азия и Америка тука почти се съединяват. И това е добре известно на русите.
Това беше потресаващо откритие.
Кук разбра, че съществуването на Северозападен проход е малко вероятно. Адмиралтейството го бе изпратило напразно тук. На север Американският материк е по-широк откъдето и да било другаде. Може ли да се надяват, че цялата тази огромна суша е прерязана напреки от проток?
Освен това се разрешаваше и друг въпрос, който имаше чисто научно значение: как е била заселена Америка. Мнозина учени по онова време предполагаха, че американските индианци са били създадени от природата отделно от останалото човечество и никога не са се намирали в каквито и да било сношения с жителите на Стария свят. „Може ли да се предполага — разсъждаваха те, — че прадедите на индианците са могли да се прехвърлят в Америка на пирогите си през Атлантическия или Тихия океан?“ Сега тази теория рухваше. Колко по-просто беше да си представи човек, че индианците са се преселили в Америка от толкова близко разположената Азия, отколкото да си въобразиш, че човек се е зародил самостоятелно и в Източното полукълбо, и в Западното.
Кук напусна необещаващите нищо повече брегове на Америка и зави право на запад. Той реши да измери точно разстоянието между двата големи материка.
Гъста студена мъгла скриваше черните подводни камъни и мъничките островчета. Трудно беше да се плава по това бурно северно море. Все нови и нови опасности ежеминутно дебнеха корабите. Трябваше да лавират, да се отбиват ту на север, ту на юг, а понякога и да се връщат назад.
На корабите върлуваха болести. Капитан Кларк кашляше кръв. Естественикът Андерсън легна на легло и положението му беше признато за безнадеждно.
На 3 август Андерсън умря. Смъртта му беше голяма загуба за експедицията. Този весел събирач на пеперуди и препаратор, който разсмиваше моряците с възторга си пред всяко стръкче неизвестна на европейците тревичка, беше голям познавач на зоологията и ботаниката.
И първия открит след смъртта му остров Кук нарече остров Доктор Андерсън.
Корабът плаваше към Азия. Но американският бряг зави още по-остро на запад и нашите пътешественици все не можеха да се разделят с него. Едва на 9 август той остана зад тях, врязвайки се като дълъг нос в морето.
А на другия ден на запад забелязаха нова земя.
— Ура! Азия! — завикаха моряците.
Азия се оказа само на тридесет мили от Америка. А английските учени дотогава твърдяха, че разстоянието между двата континента е не по-малко от хиляда мили!
На азиатския бряг те видяха няколко колиби, направени от колове и кожи. Край водата стояха хора и яростно хвърляха камъни към корабите. Това бяха чукчи.
Тези храбри хора, въоръжени само с камъни, бяха готови да извикат на бой въоръжените с по четиридесет топа фрегати, за да бранят родината си. Кук реши да не слиза на брега и свърна на север. Искаше му се да навлезе колкото се може по-навътре по мъглявото студено море, което разделяше двата материка.
„Ами ако неочаквано по тоя път стигна до полюса?“ — мечтаеше той и храбро се готвеше за борба с полярните студове.
Ала на 70ё северна ширина плътни ледени полета му преградиха пътя.
Много пъти той плава от Азия към Америка и обратно, като търсеше макар и тесен проход между тези ледени грамади. Всичко беше напразно. Бляскащи ледове застилаха целия северен хоризонт. Върху тях лежаха исполински моржове, грееха се на слънце и повдигаха мустакатите си зъбати муцуни, за да погледнат минаващите покрай тях кораби.
Наближаваше есента и Кук тръгна назад, на юг. Трябваше да прекарат зимата в топлите страни.
Кук реши следната година да се върне отново тук, за да се помъчи да проникне колкото се може по на север.