— Аз им спуснах въже, те завързаха за него една кутия и в тази кутия се оказа писмо. Те пак се поклониха и си заминаха.
— А вие знаете ли какво е това писмо?
— Не. То е написано на непонятен език.
Кук се наведе над писмото и започна да се взира внимателно в равните му, отчетливи редове. Много букви му изглеждаха познати и разбираеми, но останалите приличаха на някакви причудливи завъртулки.
Кук успя да разбере само две дати: 1776 в началото на писмото и 1778 в средата.
— Писмото е написано на руски — каза Кук. В това не може да има никакво съмнение.
— Искате да кажете… — започна капитан Кларк.
— Да, аз искам да кажа, че ние се намираме недалеч от Сибир и че тези места се посещават от руси. Западното крайбрежие на Северна Америка, вместо да се отклони на изток, по посока на Атлантическия океан, както предполагаха географите, се отклонява в действителност на запад. Азия и Америка тука почти се съединяват. И това е добре известно на русите.
Това беше потресаващо откритие.
Кук разбра, че съществуването на Северозападен проход е малко вероятно. Адмиралтейството го бе изпратило напразно тук. На север Американският материк е по-широк откъдето и да било другаде. Може ли да се надяват, че цялата тази огромна суша е прерязана напреки от проток?
Освен това се разрешаваше и друг въпрос, който имаше чисто научно значение: как е била заселена Америка. Мнозина учени по онова време предполагаха, че американските индианци са били създадени от природата отделно от останалото човечество и никога не са се намирали в каквито и да било сношения с жителите на Стария свят. „Може ли да се предполага — разсъждаваха те, — че прадедите на индианците са могли да се прехвърлят в Америка на пирогите си през Атлантическия или Тихия океан?“ Сега тази теория рухваше. Колко по-просто беше да си представи човек, че индианците са се преселили в Америка от толкова близко разположената Азия, отколкото да си въобразиш, че човек се е зародил самостоятелно и в Източното полукълбо, и в Западното.
Кук напусна необещаващите нищо повече брегове на Америка и зави право на запад. Той реши да измери точно разстоянието между двата големи материка.
Гъста студена мъгла скриваше черните подводни камъни и мъничките островчета. Трудно беше да се плава по това бурно северно море. Все нови и нови опасности ежеминутно дебнеха корабите. Трябваше да лавират, да се отбиват ту на север, ту на юг, а понякога и да се връщат назад.
На корабите върлуваха болести. Капитан Кларк кашляше кръв. Естественикът Андерсън легна на легло и положението му беше признато за безнадеждно.
На 3 август Андерсън умря. Смъртта му беше голяма загуба за експедицията. Този весел събирач на пеперуди и препаратор, който разсмиваше моряците с възторга си пред всяко стръкче неизвестна на европейците тревичка, беше голям познавач на зоологията и ботаниката.
И първия открит след смъртта му остров Кук нарече остров Доктор Андерсън.
Корабът плаваше към Азия. Но американският бряг зави още по-остро на запад и нашите пътешественици все не можеха да се разделят с него. Едва на 9 август той остана зад тях, врязвайки се като дълъг нос в морето.
А на другия ден на запад забелязаха нова земя.
— Ура! Азия! — завикаха моряците.
Азия се оказа само на тридесет мили от Америка. А английските учени дотогава твърдяха, че разстоянието между двата континента е не по-малко от хиляда мили!
На азиатския бряг те видяха няколко колиби, направени от колове и кожи. Край водата стояха хора и яростно хвърляха камъни към корабите. Това бяха чукчи.
Тези храбри хора, въоръжени само с камъни, бяха готови да извикат на бой въоръжените с по четиридесет топа фрегати, за да бранят родината си. Кук реши да не слиза на брега и свърна на север. Искаше му се да навлезе колкото се може по-навътре по мъглявото студено море, което разделяше двата материка.
„Ами ако неочаквано по тоя път стигна до полюса?“ — мечтаеше той и храбро се готвеше за борба с полярните студове.
Ала на 70ё северна ширина плътни ледени полета му преградиха пътя.
Много пъти той плава от Азия към Америка и обратно, като търсеше макар и тесен проход между тези ледени грамади. Всичко беше напразно. Бляскащи ледове застилаха целия северен хоризонт. Върху тях лежаха исполински моржове, грееха се на слънце и повдигаха мустакатите си зъбати муцуни, за да погледнат минаващите покрай тях кораби.
Наближаваше есента и Кук тръгна назад, на юг. Трябваше да прекарат зимата в топлите страни.
Кук реши следната година да се върне отново тук, за да се помъчи да проникне колкото се може по на север.
РУСИТЕ