Ето от бамбуковите колиби в сянката на кокосовите гори изскочиха кафяви полуголи хора и хукнаха към брега да посрещнат чужденците. По петите им тичаха кучета.
Преди да спусне котва, Кук събра целия екипаж и се обърна с реч към него:
— Ние трябва да покажем на островитяните — каза той, — че сме техни приятели, и те ще се отнасят към нас приятелски. От търговията с тях ще спечелим много повече, отколкото от грабежа.
И той заяви, че всеки моряк, който обиди или ограби жител на острова, ще бъде затворен в карцер, особено строго наказание се предвиждаше за стрелба с пушка.
— Може да се стреля само в случай, че островитяните първи ни нападнат — казваше той, — пък и тогава трябва най-напред да се опитаме да уредим работата без кръвопролитие.
Кук нареди да спуснат котва и разреши да слязат на брега.
Таитяните посрещнаха англичаните със страх и недоверие. Няколко години преди Кук на Таити бе идвал кораб, който командувал някой си капитан Уолъс. Когато се приближил до острова, Уолъс започнал без всякаква причина да стреля с топовете по селото. Таитяните никога не били виждали бели отблизо, ала знаели, че техните кораби носят смърт.
Но Кук реши на всяка цена да спечели приятелството на таитяните. Кук и Бънкс се натовариха с гвоздеи, стоманени брадви, червени кърпи, гердани и стъклени мъниста и слязоха на брега. Те повикаха туземците и когато онези страхливо приближаваха, подаряваха им своите съкровища. Кърпите и герданите предизвикаха възторг у таитяните. Отначало не вземаха брадвите и гвоздеите, защото никога не бяха виждали желязо и не знаеха какво да правят с него. Но когато Кук отряза пред тях едно дърво и за две минути закърпи с гвоздеите една стара, разнебитена пирога, започнаха да смятат железните предмети за най-голяма скъпоценност на света и непрекъснато молеха англичаните да им дадат.
Жителите на Таити неведнъж канеха Кук в колибите си. Тези колиби бяха изплетени от бамбук като кошници и по форма напомняха преобърната лодка. Прозорци нямаха. За да се провреш през вратата, трябваше да застанеш на четири крака.
Цялата мебел на таитяните се състоеше от миниатюрни дървени пейчици, които слагаха под главите си, когато спяха.
Огнището, на което готвеха яденето си, се намираше вън от къщата, на открито. То дори мъчно можеше да се нарече огнище — по-скоро това беше място за палене на огън, обградено с камъни.
Бънкс се зае с изучаване на таитянския език. Той питаше със знаци как се нарича един или друг предмет и записваше отговорите в бележник. Таитяните, разбрали какво искат от тях, отговаряха на драго сърце и скоро Бънкс състави цял малък речник. Малко по малко Бънкс и Кук започнаха да разбират за какво говорят помежду си таитяните и сами можеха да разговарят с тях криво-ляво.
Кук реши да сключи съюз с таитяните от името на Англия.
Започна да ги разпитва имат ли някакво правителство. Жителите му казаха, че ги управлява кралица Оберея, и Кук пожела да се види с нея. Взе със себе си и Бънкс. Поведоха ги навътре в острова. Там се натъкнаха на друго селище, малко по-голямо.
Дворецът на кралицата по нищо не се отличаваше от останалите колиби. Той се състоеше само от една стая, в която нямаше прозорци — светлината проникваше през вратата.
Кралица Оберея посрещна Кук много радушно и през всичкото време се смееше. Вместо една пола, каквито носеха всички жени в Таити, тя носеше четиринадесет поли, които обличаше една върху друга. Само по тези поли можеше да се съди за високия й сан.
Кук заговори тържествено за дипломатическата си мисия. Като кълчеше думите и си помагаше с жестове, той се опита да й обясни, че правителството на великата задморска страна Англия иска да сключи съюз с правителството на остров Таити. Целта на съюза е благоденствието на двата велики народа.
Оберея се смееше гръмко над всяка дума на капитана. Ала скоро се досети, че Кук говори за нещо важно. Тогава, препъвайки се в четиринадесетте си поли, изскочи от двореца на двора и се развика:
— Тупия! Тупия!
Тупия беше таитянски велможа. Побелял, тържествен, той дойде и важно поздрави гостите. Кук хареса умния му честен поглед и изложи пред него предложението си. Тупия слушаше внимателно и сериозно. Той поглеждаше неодобрително кралицата, която продължаваше да се смее.
— Ние сме съгласни — каза най-после той. — Жителите на Таити винаги ще бъдат приятели на англичаните, ако англичаните не започнат да избиват таитяните с гърмящи мълнии от своите крилати острови.
Кук се смути. Той каза, че Уолъс е просто разбойник, че английското правителство не одобрява действията му, макар и да разбираше, че правителството по-скоро би одобрило Уолъс, отколкото самия него.