Войниците видяха бягащия крадец и нададоха вик. На фрегатата и без това не стигаха кофите. Налагаше се да заловят непременно нахалния крадец и да му вземат кофата.
Като чуха силните викове на войниците, островитяните, които стояха до палатките, хукнаха да бягат заедно с крадеца. Д’Екюр, поручик Вожуа и двама войници се спуснаха да догонят туземците. Те тичаха дълго по каменистата пътечка и вече се отчаяха, че ще догонят бързоногите островитяни, когато изведнъж се спряха.
— Дайте ни кофата! — развика се сърдито д’Екюр.
Но островитяните вместо отговор започнаха да хвърлят по французите камъни. На челото на един войник се изду цицина.
— Залп във въздуха! — заповяда на войниците д’Екюр.
Двама войници стреляха във въздуха. Но островитяните, които не знаеха, че с пушки могат да се раняват и убиват хора, съвсем не се изплашиха. Те започнаха да събират грижливо камъни на пътечката и после се понесоха като лавина към французите, като удряха с тояга по откраднатата кофа като на барабан.
Пушките на д’Екюр и дьо Вожуа бяха заредени със сачми. Те стреляха, сачмите се разлетяха на всички страни и бяха ранени петнадесетина души. Наистина раните бяха съвсем незначителни, но цялата тълпа в див ужас хукна да бяга, като остави кофата на бойното поле.
КРАЛЯТ
А през това време отрядът на дьо Лангл навлизаше все по-навътре в острова.
Беше трудно да се върви, защото целият остров Пасха е осеян с камъни, о които непрекъснато се спъваха. Пътниците влачеха с въженца козите, овцете и свинете, а на гърбовете си носеха торбите със семена. Изминаха не по-малко от два часа, докато за свое най-голямо облекчение стигнаха до обработени полета.
Полетата бяха очистени от камъни. Камъните бяха натрупани на купища в канавките и доловете. Дьо Лангл се удиви на търпението на островитяните — те бяха принудени да пренасят огромни камъни на собствените си гърбове, защото нямаха никакви домашни животни.
В защитените от вятъра долинки островитяните засаждаха банани. Но банановите дървета тук бяха хилави и даваха лоша реколта. Островитяните нямаха никакви земеделски оръдия. Те не познаваха дори дървената лопата. Дьо Лангл видя жена, която бе заета с обработката на една нива. Тя копаеше с тояга ямички в земята.
— Ето отлично място за посев! — извика дьо Френ, когато видя полянката, разчистена от камъните.
Развързаха торбите и дьо Френ се зае да сее семе от моркови, ряпа и тикви.
— От тези семена ще израстат растения, които ще може да се ядат — мъчеше се той да обясни на островитяните, като пъхаше юмрука си в устата и движеше челюсти.
Островитяните, които вървяха след отряда от самия бряг, изглежда, отлично го разбираха. Те го помъкнаха към друга полянка, удобна за посев, и го помолиха да посее в нея. Дьо Френ изпълни на драго сърце молбата им.
Скоро те се приближиха към една къща-село, също като тази, на която се натъкна Лаперуз на брега. От къщата излезе цяла армия голи кафяви дечица. Наглеждаше ги куца старица. До вратата дьо Лангл забеляза няколко кокошки. Кокошката беше единствената домашна птица на остров Пасха. Островитяните нямаха никакви домашни животни. Не бяха виждали никога дори кучета.
Побелял прегърбен старец с тояга в ръка излезе да посрещне дьо Лангл. Когато го видяха, островитяните притихнаха. Старецът се запромъква през тълпата, като шибаше с тоягата си хората по главите. Тези, които получаваха удари, дори не мислеха да възразяват — те се страхуваха от този старец. И дьо Лангл реши, че пред него е островитянският крал.
След като се поклони ниско, той поднесе дар на краля козела, овена, овцата и двете прасета. Вежливо, с думи и знаци, той разясни на негово величество каква полза могат да допринесат тези животни на остров Пасха. Негово величество слушаше и се усмихваше любезно с беззъбата си уста. Подарените животни моряците привързаха за един тежък камък край къщата.
Но в този момент погледът на краля попадна на крайчеца на носната кърпа, който стърчеше от джоба на дьо Лангл. Кралят бръкна в джоба му, стисна здраво кърпата в юмрука си и хукна към гората.
От почуда дьо Лангл не можа да промълви и дума. Човекът, комуто току-що бе направил такъв подарък, човекът, с когото се отнесе толкова любезно, богатият и могъщ човек, най-неочаквано открадна носната му кърпичка! Това дьо Лангл съвсем не можеше да разбере!
След като остави подарените на избягалия крал животни, той поведе отряда си назад към морето. Вече се смрачаваше, когато моряците, уморени, гладни и, разбира се, без шапки, стигнаха при палатката на Дажеле.