Той разбра, че Кук никого не е лъгал. Кук наистина не бе намерил Северозападен проток.
За да свърши веднъж завинаги въпроса със Северозападния проток, той реши да проучи накрая бреговата ивица между Френското пристанище и владенията на испанците в Калифорния. Там Кук не бе ходил. Тази част от американското крайбрежие беше съвсем неизвестна на европейците.
Корабите се движеха много бавно, защото трябваше да нанасят на картата всеки нос, всеки залив, всяко крайбрежно островче. Брегът беше населен — за това свидетелствуваха многобройните стълбове дим, издигащи се иззад гората. Но французите нито веднъж не слязоха на брега.
През втората половина на септември корабите достигнаха Калифорния, която беше вече добре известна на испанците.
И така, сега и Лаперуз се убеди в това, в което се беше убедил Кук — проток, който да пресича Северна Америка и да съединява Атлантическия океан с Тихия, не съществуваше.
Лаперуз избра най-хубавото пристанище на Калифорния — Монтърейския залив.
Близо до Монтърейския залив нашите мореплаватели срещнаха два големи военни кораба фрегати, които плаваха под испански флаг. Французите, невидели повече от половин година нищо друго освен вода и девствени гори, се зарадваха много. Дадоха сигнал и помолиха испанците да спрат. Лаперуз заедно с неколцина офицери се качи в лодка и пое към най-близката испанска фрегата. Испанците приеха гостите най-любезно. Капитанът ги заведе в каютата си.
— Накъде отивате сега? — попита Лаперуз.
— Изпратиха ни тука, за да докараме припаси на нашия гарнизон в Калифорния — отговори испанецът, — а сега плаваме на юг, отначало за Перу, после за Чили.
Оказа се, че самият капитан е от Консепсион и там живее цялото му семейство.
— Предайте от мене поздрав на дон Хигинс и дон Квехада — помоли Лаперуз.
Той лесно успя да придума испанците да почакат, докато напише писмо за Франция. В това писмо разказа накратко приключенията си на остров Пасха, на Хаваите и в Америка. Заедно с него писаха писма всички французи, радвайки се на възможността да изпратят вест за себе си на своите близки.
На брега на Монтърейския залив Лаперуз намери малка испанска крепост, в която имаше гарнизон от двеста души. Макар испанците отдавна вече да смятаха Калифорния за свое владение, те не се решаваха да се отдалечат от крепостта дори на една миля. В околните гори скитаха индианци, безстрашни ловци и воини, които не признаваха властта на Испания.
Експедицията беше посрещната с почит. Испанците живееха в тази дива страна като на заточение. Между тях нямаше бели жени и почти всички войници бяха женени за индианки. Двете фрегати, които им докарваха два пъти в годината провизии, бяха единствената им връзка с останалия свят. Живееха в постоянен страх, че индианците ще въстанат, ще завземат с щурм крепостта и ще ги избият до един.
През свободното от сражения и военни учения време испанците се занимаваха със земеделие. Те бяха разорали доста голямо поле, което се намираше под защитата на крепостните оръдия, и го бяха засели с пшеница. Реколтата беше нечувана. Малката колония не се нуждаеше повече от жито отвън.
Когато Лаперуз заедно с Ламанон разгледа почвата в Калифорния, той остана изумен.
— Какво блестящо бъдеще има тази страна! — възкликна той. — Такава почва може да изхрани много милиони хора.
И той не се излъга. Сега Калифорния е една от най-богатите и цветущи области на Съединените щати. Там са разположени два огромни града — Лос Анджилиз и Сан Франциско.
Скоро Лаперуз успя да се запознае и с калифорнийските индианци. Когато се разхождаше из гората с дьо Лангл, Бутен и двама испански офицери, Лаперуз забеляза на една полянка стадо елени, които спокойно пасяха трева.
— Шт! — каза един от испанците. — Те са много плашливи. Ако направим макар още една крачка, ще избягат.
Елените се намираха на такова разстояние, че никакъв куршум не можеше да ги достигне. Но изведнъж Лаперуз забеляза един елен, който беше по-близко от другите. Той се прицели.
— Не стреляйте, капитане — прошепна Бутен, като го хвана за ръката. — Този елен има човешки крака.
Наистина еленът беше странен. Отзад вместо еленови крака се виждаха боси човешки крака.
— Това е индианец ловец — обясниха испанците. — Той е намъкнал еленова кожа, за да го допусне стадото по-близо до себе си. Под кожата е скрил лък и стрели.
Човекът елен вървеше бавно по полянката, като завираше в земята муцуната си, украсена с широки рога — той се преструваше, че щипе трева. Стадото не му обръщаше никакво внимание. Ето той вече се разхождаше между истинските елени и търсеше кой да убие, а те не се помръдваха от мястото си. Изви се стрела и най-едрият елен падна мъртъв в тревата. Едва сега останалите разбраха измамата и избягаха.