На другия ден от ранно утро закипя работа. Изтъркаляха от трюмовете на двата кораба тежките бурета с вмирисана вода и я изляха зад борда. Сложиха празните бурета в огромни, мъчно подвижни лодки, предназначени специално за това. В една такава лодка се събираха петнадесет бурета.
Работата не беше лека. Островитяните, надошли на кораба със стоките си, им пречеха и се мотаеха в краката им. Но моряците работеха прилежно, защото се радваха на възможността отново да стъпят на твърда земя.
В два часа следобед и трите лодки потеглиха на път. Начело на отряда стоеше лично капитан дьо Лангл. Той командуваше първата лодка. За командири на другите две лодки бяха назначени лейтенантите Бутен и Мутон. В лодката на Бутен се качи неуморимият Ламанон. Болните от скорбут настаниха в лодката на Мутон. В трите лодки имаше всичко петдесет моряци гребци, в това число и четиримата, които предишния ден се бяха сбили с едноокия великан. За защита на отряда от нападение дьо Лангл взе със себе си шестима храбри военни моряци под командуването на поручик дьо Вожуа.
Потеглиха весело на път. Моряците дружно натиснаха веслата. Дьо Лангл показваше пътя. За половин час заобиколиха носа и фрегатите се скриха от погледа им.
— Но къде е заливът? — попита Бутен, като се приближи към капитанската лодка.
Капитан дьо Лангл оглеждаше в недоумение брега. Мигар тази тясна ивичка вода, отделена от морето с непроходими рифове, е същият удобен пълноводен залив, който бе видял предишната сутрин? Та нали в това плитко езерце не можеш влезе, пък и да влезеш, май не ще се измъкнеш.
Моряците спряха да гребат. Всички гледаха дьо Лангл и чакаха какво ще каже. Но дьо Лангл мълчеше.
— Ще трябва да се върнем — каза лейтенант Мутон.
— Невъзможно е да се върнем — отвърна Бутен.
— Нали изляхме от буретата всичката вода. Как ще стигнем без вода до Австралия?
— Тука има и други ручеи — рече някой.
— В другите ручеи водата е толкова малко, че ще трябва да останем две седмици, за да напълним всичките си бурета — отговори Бутен.
Положението наистина не беше много приятно. Дьо Лангл се посрами пред подчинените си. Той веднага разбра какво бе станало. Предишния ден бе минал оттук сутринта през време на прилива, когато заливът беше пълен с вода. А сега имаше отлив, водата бе намаляла, рифовете, които преграждаха входа в залива, се бяха показали на повърхността. Всичко това беше ясно, но как той, морският вълк, който от детинство плаваше по океаните, можа да направи такава лекомислена и глупава грешка?
За да не урони окончателно достойнството си, дьо Лангл заповяда:
— Напред!
Лодките трябваше да се върнат с прясна вода, иначе той нямаше да посмее да се покаже пред очите на Лаперуз.
Между рифовете наистина се оказа тесен проход, през който лодките влязоха една подир друга в залива. Водата в залива стигаше едва до кръста. Преди да се добере до устието на рекичката, капитанската лодка два пъти засяда на плитчината и моряците скачаха във водата, за да я избутат с ръце по-нататък.
Макар до селището да беше далече, на брега стояха стотина старци и жени. Те всички очакваха нещо и неодобрително поглеждаха гостите.
Дьо Лангл скочи на крайбрежния пясък. Той построи в полукръг шестимата войници със заредени пушки и им заповяда да не пускат островитяните до мястото, където наливаха вода, на повече от десет крачки.
— Но без моя команда да не се стреля! — разпореди се той. — Който стреля на своя глава, ще иде в карцера.
Лодките спряха на това място, където тясната плитка рекичка се вливаше в залива. Водата се оказа вкусна, прясна, но за съжаление беше твърде малко. За да напълнят четиридесет и петте бурета, които събираха по 40 ведра, трябваше да стърчат половин ден тук.
Най-близо до брега беше капитанската лодка. До нея — лодката на Бутен, а до нея, борд до борд — лодката на Мутон. Задрънчаха ведрата, закипя работа.
В това време тълпата на брега все се увеличаваше. Жени с деца на ръце се мъкнеха една след друга по тясната пътечка от селото. Войниците капнаха. От всички страни жените напираха към тях, мъчеха се да се приближат до лодките. Едва успяваха да прогонят една островитянка, и на нейното място се намираха десет. Къде ще се справят шестима войници с неколкостотин любопитни, от нищо не плашещи се жени!
Отливът продължаваше и водата в залива дотолкова намаля, че човек можеше да го премине целия пеш, без да намокри коленете си. Лодките не можеха вече да се помръднат от мястото си. Не можеше и да се мисли за измъкване от тоя капан, преди да започне приливът. А приливът щеше да започне след около два часа.