И той незабавно реши да използува всичките си връзки, за да го назначат за командуващ потеглящите в Тихия океан кораби. Той имаше огромни връзки. В Министерството на марината още седяха старите кралски чиновници. Идеята да поверят двата кораба на адмирал д’Антркасто много им се хареса.
Адмиралът си избра помощници — също такива монархисти като него. За капитан на брига „Надежда“ назначи приятеля си Гюон дьо Кермадек. А старши лейтенант на фрегатата „Търсене“ беше най-добрият приятел на адмирала — маркиз д’Орибо. Така подбра и всички останали офицери. Привърженици на революцията на двата кораба се оказаха само простите моряци и ботаникът Лабийардиер, който придружаваше д’Антркасто по решение на Географското дружество.
Лятото на 1791 година премина в приготовления за път. Това лято беше изпълнено с бурни събития и д’Антркасто бързаше. Кралят направи опит да избяга в чужбина, за да застане начело на емигрантите, които подготвяха война. Преоблечен като лакей, заедно със семейството си той напусна тайно Париж в стара карета и се понесе към границата. Но недалеч от границата местните жители го познаха, задържаха го и го изпратиха обратно в Париж. Народът се вълнуваше и настояваше да бъде свален кралят изменник. Якобинският клуб, в който се събираха революционерите, съставяше петиции и възвания, призоваваше към борба. Носеха се слухове за провъзгласяване на република, положението на привържениците на стария режим се влошаваше с всеки изминат ден.
Д’Антркасто бързаше.
На 28 септември 1791 година „Търсене“ и „Надежда“ под командуването на адмирал д’Антркасто излязоха от Брест в открито море, за да търсят корабите на Лаперуз, напуснали това пристанище преди шест години.
НА ПИКО ДЕ ТЕЙДЕ
Щом бреговете на Франция се скриха от погледа им, на всички стана ясно, че адмирал д’Антркасто не ще търпи на кораба си разговори за революцията. Веднага беше строго забранено всяко обсъждане на политическите събития. Отношението на офицерите към моряците рязко се промени. Те вече не ги наричаха граждани, както в Брест, навикваха ги и за най-малкото непослушание ги затваряха в карцера. Често устройваха молебени, на които екипажът трябваше да моли бога да дари дълголетие на римския папа и френския крал.
В средата на октомври „Търсене“ и „Надежда“ пристигнаха на остров Тенериф. Лабийардиер реши на всяка цена да се качи на върха.
— С дяволските писания мене не можеш ме спря — казваше той. — Монерон и Ламанон твърде много са се доверявали на водачите си. А на мен не ми трябват водачи.
Той си избра за спътник един здрав моряк и двамата без багаж се отправиха на път. При изкачването тръгнаха не по онзи склон на върха, по който се бяха изкачвали техните предшественици, а от противоположния. Това удължи много пътя им. Два дни трябваше да скитат в полите на планината, но затова пък избраният от тях склон се оказа много по-полегат.
Когато стигнаха в боровата гора, те навлязоха в зона на гъста мъгла. Не можеха да се видят на две крачки един от друг. Тази мъгла представляваше голям облак, надвиснал над острова. Уморени, премръзнали, мокри до кости, те се изкачваха все по-високо и по-високо и най-после се измъкнаха от облака.
В синьото небе над тях блестеше голият остър връх. Под тях се кълбеше облакът, който приличаше на клокочещ океан.
— Гледайте! Гледайте! — завика изплашен морякът. — Нас тука ни пазят великани! Не случайно испанците долу разправяха, че този връх е омагьосан.
Лабийардиер се обърна. В първата секунда и той се изплаши. Във въздуха под тях се носеха два огромни великана, дълги цял километър.
— Това са нашите сенки! — извика ученият, който дойде най-после на себе си от изумлението. — Нашите сенки са легнали върху облака. На такива исполински планини това често се случва. Ето виж, аз си вдигам крака — и великанът вдига крак, аз си вдигам ръка — и великанът вдига ръка.
Наистина великанът вдигна отначало половинкилометровия си крак, после половинкилометровата си ръка. Морякът се разсмя, разскача се и принуждаваше огромния си двойник да заема най-забавни пози.
След като се налюбуваха на това весело зрелище, двамата пътници продължиха да се катерят. Често отвесни скали преграждаха пътя им, но винаги те успяваха да намерят някаква странична пътечка, по която можеха да се придвижват нагоре. Те пълзяха на четири крака по каменните корнизи и се страхуваха да погледнат надолу в пропастта. Засилваха се и прескачаха урвите. Гората свърши. Наоколо се виждаха само мъх и камъни. На много камъни съзряха издълбани от гуанчите надписи. Лабийардиер ги преписваше грижливо в тетрадката си.