На 1 март д’Антркасто за втори път напусна Тасмания и поведе корабите си към Островите на дружбата, които Лаперуз се канеше да посети най-напред.
РЕВОЛЮЦИЯТА НАСТИГА АДМИРАЛА
Д’АНТРКАСТО ПРИ ОСТРОВИТЕ НА ДРУЖБАТА
Но д’Антркасто плаваше към Островите на дружбата съвсем не заради Лаперуз. Островите, наречени от Кук Острови на дружбата и известни на европейците само по описанията на капитан Кук, бяха най-плодородното населено място в цялата западна част на Тихия океан. След Тасмания експедицията на д’Антркасто вече не се измъчваше от жажда. Но жаждата бе сменена с глада. От запасите с провизии, направени на Амбойна, бяха останали трохи. Обраслата с гори и населена с гладни островитяни Тасмания не можеше да предостави на моряците нищо друго освен раковини. И за да не умрат от глад, оставаше им едно — с пълна скорост да се понесат към Островите на дружбата.
На 23 март от корабите вече се виждаше този цветущ архипелаг. Изгледът на обработените полета, засадени с банани и засети с диоскорея, предизвикваше възторг у моряците. През далекогледа се виждаха многолюдни села, около които пасяха стада тлъсти свине.
„Търсене“ и „Надежда“ спряха край остров Тонгатапу, в същия залив, където спираше някога Кук.
Цяла флотилия от натоварени с плодове лодки обкръжи корабите. Въпреки недоволството на адмирала островитяните запълниха палубите и на двата кораба. Тези голи, светложълти красавци се катереха като маймуни по въжетата и безстрашно скачаха във водата.
Гладните моряци се нахвърлиха върху бананите и тутакси ги изяждаха. Купените свине заклаха веднага и скоро от корабните кухни се разнесе приятна миризма на свинско печено. Срещу стоките си островитяните искаха гердани и ножове. Моряците им дадоха много от тия скъпоценности, докарани от Европа. Трюмовете — тези ненаситни утроби на корабите — поглъщаха повече плодове и орехи.
На следния ден Лабийардиер почна да моли д’Антркасто да го пусне на брега. Отначало адмиралът не се съгласяваше, но после си спомни колко гостоприемно бяха посрещнали тези острови капитан Кук и му разреши да иде с малък отряд офицери и моряци.
На брега французите, насърчени от приветливия прием на жителите, се разпръснаха по целия остров.
Лабийардиер тозчас се вмъкна в гората и почна да събира листа и треви. Но не успя както се следва да се заеме с тази работа.
Сред французите, които слязоха на брега, имаше един ковач — здравеняк и юначага. В пояса си той носеше кама с позлатена дръжка. Тази кама с блясъка си веднага привлече вниманието на островитяните и те предложиха на ковача няколко свине за нея. Но ковачът много държеше на камата си и за нищо на света не искаше да се раздели с нея. Той тръгна да се разхожда сам покрай залива и разглеждаше с интерес бамбуковите къщички на туземците. Но едва се отдалечи двадесетина крачки от другарите си, и при него дотича млад островитянин, измъкна камата от ножницата и хукна да бяга.
Разгневеният ковач настигна крадеца и започна да го бие с юмруци по лицето. Наобиколи го тълпа островитяни. Някой замахна със сопа и удари ковача по главата.
Ковачът, облян в кръв, падна мъртъв.
Няколко моряци забелязаха убийството и стреляха в тълпата с пушките си. Един островитянин размаха ръце и падна.
Всички французи се спуснаха към лодките. Островитяните мрачно събираха камъни за нападение. Лабийардиер скочи последен в лодката. От брега се посипа градушка от камъни. Моряците вече не се надяваха да се доберат живи до кораба.
Това сражение бе забелязано от д’Антркасто на „Търсене“. Той тозчас заповяда да заредят топа с картеч и да стрелят в тълпата. Топовният изстрел уби трима островитяни. Изплашената тълпа хукна да бяга, брегът опустя и лодките благополучно отплаваха.
Лабийардиер не се надяваше вече да слезе на острова и много съжаляваше за това. Но през нощта островитяните размислиха и решиха, че не си струва да се карат с моряците. На сутринта при д’Антркасто се яви техният крал Тубо и докара вързан островитянин, същия, който уби ковача.
— Убий този разбойник, повелителю на корабите — каза той, като предаде на адмирала своя провинил се поданик, — и хайде да се помирим. Ето и ножа, който той отне от твоя по-млад брат.
С тези думи той хвърли пред краката на д’Антркасто позлатената кама на ковача. Островитяните смятаха всички бели моряци за братя: адмиралът бе по-големият брат, а всичките му подчинени — негови по-малки братя.