И експедицията пое на запад, към Индонезия.
Започна едно от най-страшните плавания в историята на пътешествията. Към скорбута се прибави тропическата малария. За да не се разпространява заразата, д’Антркасто заповяда всички безнадеждно болни да се слагат в тъмния, задушливо горещ трюм, където гъмжеше от плъхове. Моряците, които се страхуваха, че живи ще ги погребат в трюма, скриваха болестта си дотогава, докато можеха да се държат на крака. Често, почувствували внезапно главозамайване, те се откъсваха от мачтите и падаха във водата. Здрави почти не останаха, нямаше кой да работи и корабите, мръсни и разнебитени, почти не се придвижваха напред.
Всеки ден измираха по пет-шест души. Измъкваха труповете от трюма и ги хвърляха в морето. След корабите неотстъпно плуваше стадо акули, които търпеливо чакаха ежедневната си дажба човешко месо.
Отчаяние обхвана моряците. Те отлично разбираха, че експедицията всъщност не донесе почти никакви резултати. Заради какво търпят такива страдания, заради какво жертвуват живота си? Отново пламнаха позамлъкналите разговори за революцията. „Офицерите и самият адмирал са привърженици на краля — разсъждаваха моряците. — Те чисто и просто са се измъкнали от Франция, за да запазят живота си. А нашите мъки съвсем не ги интересуват. Нали ние не сме нито дворяни, нито аристократи, а просто хора, все едно работен добитък. И всички да измрем, не ще се трогнат.“
Недоволството на корабите нарастваше с всеки изминат ден. Моряците не се доверяваха на началството си и не изпълняваха заповедите. Офицерите ги наказваха с карцер и камшик. А карцерът и камшикът засилваха ропота.
„Търсене“ и „Надежда“ отминаха Соломоновите острови и бавно пълзяха покрай северния бряг на Нова Гвинея. Д’Антркасто боледуваше от три болести наведнъж — скорбут, малария и дизентерия. Той унило гледаше как изхвърлят мъртъвците зад борда. Мигар и той ще трябва да стане плячка на акулите?
По-скоро да се доберат до холандските колонии! Само там ще може да оздравее.
Ядосваше се, че корабите се движат толкова бавно. Особено го дразнеше „Надежда“. Тя пълзеше като охлюв и „Търсене“ трябваше непрекъснато да я дочаква. Д’Антркасто реши да изостави „Надежда“ и да избърза с „Търсене“. Ала моряците на „Надежда“, които се бояха да останат без каквато и да е помощ край дивите брегове на Нова Гвинея, напрегнаха всички сили, ускориха ход и не изоставаха нито на крачка от „Търсене“.
На 14 юли 1793 година двата кораба се приближиха към остров Вайгео, където сред бедните туземци живееха неколцина холандски преселници. Адмиралът бе свален незабавно на брега.
Но на другия ден д’Антркасто почина.
Експедицията възглави лейтенант д’Орибо, командир на „Надежда“ след смъртта на капитан Гюон дьо Кермадек.
Д’Орибо видя, че на бедния остров Вайгео не може да разчита на каквато и да било помощ, и реши да отведе корабите си в пристанище Сурабая, което принадлежеше на холандците и бе разположено на остров Ява. Сурабая тогава беше вече голям град, в чието пристанище постоянно се тълпяха множество кораби.
До Ява плаваха почти три месеца. Болестта не оставяше екипажа на корабите. Както и преди, хвърляха труповете във водата, както и преди акулите, които следваха корабите, дебелееха.
Най-после на 28 октомври 1793 година „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в дългоочакваното пристанище Сурабая. До Ява стигнаха само една трета от моряците, които потеглиха от Франция с д’Антркасто.
Здравите натовариха лодките с болните и слязоха на брега. Там веднага чуха потресяващи новини: във Франция кралят бил екзикутиран и била провъзгласена република.
Зарадваните възбудени моряци се спуснаха назад към корабите и разкъсваха на парчета бялото кралско знаме.
— Всички ви ще натикам в затвора — викаше д’Орибо и размахваше юмруци. — На реите ще ви обеся!
— Удряй кралските кучета! — отвръщаха моряците. — Да живее свободата!
Лабийардиер се присъедини към въстаналите.
Ала д’Орибо и офицерите успяха да избягат и да се скрият в двореца на холандския губернатор. Холандските власти научиха за въстанието на френските кораби и се разтревожиха. Току-виж революционната вълна се разпространила по целия остров и тогава край на холандското владичество в Ява. Холандия, както и всички останали европейски страни, се намираха в състояние на война с Френската република и поддържаше френските монархисти. Губернаторът заповяда на войските си и на флота да завладеят на всяка цена въстаналите кораби.