— Така ли мислиш? Аз ти казвам, че на всеки един от тези кораби са запалили вече фитила. След кратко време ще видиш тринадесет огромни факела.
— Не е ли възможно да спасим и да вземем поне един от тях? Сюркуф поклати глава:
— Няма да го сторя: Конвентът ме отблъсна и нямам право да присвоявам някой от корабите му. Следователно не съм и длъжен да ги спасявам. Впрочем ние имаме много малко хора, за да маневрираме с един военен кораб. Нашата малка бригантина отговаря на моите цели много повече и ми се струва по-разумно да отмъкнем под носа на неприятеля един негов кораб, отколкото да играем ролята на спасители, когато знам, че вместо похвала ще пожъна само неблагодарност. Казах на този полковник Бонапарт, че френският флаг ще залезе. Той ми се изсмя. Но още днес започна трагедията на нашия военноморски флот, защото морето ще погълне тринадесет от най-добрите му кораби на стойност от много милиони. Може би, когато полковникът види огромните пламъци, ще си спомни за мен, въпреки че искаше да ме забрави много бързо…
Вечерта се спусна над нещастния град Тулон и едва тъмнината бе обгърнала очертанията на улици и площади, когато се разнесе гръм, който разтресе земята и образува вълни. Главните складове бяха експлодирали и хвръкнали във въздуха. В същото време от сградата на арсенала се издигнаха към небето пет мощни огнени стълба. Почти едновременно по мачтите на тринадесетте френски бойни кораба се издигнаха огнени езици.
Целият град и пристанището бяха осветени от огромните пожари, като че ли беше светъл ден. Всички съдове, които имаха гребла или платна, побягнаха към открито море. Само бригантината остана спокойно на мястото си. Тя се виждаше много добре откъм завладените фортове. С помощта на далекогледа можеше да се различи дори и екипажът й, който се намираше по рейте и такелажа, за да се наслаждава по-добре на гледката на огнената панорама. Съвсем естествено беше поведението на този кораб да направи впечатление. Хората не можеха да разберат причината, поради която този англичанин не бягаше на сигурно място. Наблюдаваха го внимателно и подозрително, докато след няколко часа пламъците угаснаха и тъмнината отново обгърна сушата и морето.
Още от ранни зори Наполеон беше застанал при една от батареите, които можеха да обстрелват цялото пристанище. Не беше спал през цялата нощ, също както и генерал Дюгомие, който се намираше край него. И двамата държаха в ръце далекогледите си и наблюдаваха форт Ла Малгю, който все още им създаваше грижи. Той изглеждаше изоставен, но можеше да се предположи, че е миниран. Както гледаше през далекогледа си, Наполеон го насочи и към бригантината, която току-що бе започнала да изплува из вдигащите се мъгли.
— Какво е това? — извика той. — Гражданино генерал, какво име имаше вчера на носа на тази бригантина, която ни накара толкова да си блъскаме главите?
— «The hen» — отвърна запитаният.
— Сменили са името през нощта. Съвсем ясно може да се види през далекогледа.
Генералът последва примера му, прочете името и поклати глава:
— Непонятно! — каза той. — Сега е написано «Le faucon». Английската «Кокошка» се е превърнала във френски «Сокол». Какво ли може да означава това?
— Какво ли друго освен хитрост, искат да ни измамят.
— Ха, това малко корабче не може да ни стори нищо! О-о, сега вдига платна! Mille tonnerres [23], вимпелите му са с френските цветове! Вдигат котва, утринният вятър издува платната му. Бригантината иска да излезе в открито море!
— Няма да й позволя! — каза Наполеон. Той се приближи до едно оръдие, насочи сам дулото му и се усмихна, сигурен в себе си: — Ще трябва да премине точно пред дулото. Да видим дали гражданинът Бонапарт все още може да стреля.
Генералът му направи знак с ръка да спре.
— Човекът на задната палуба никак не ми прилича на англичанин. Не съм моряк, но мога да забележа, че корабът се намира в добри ръце. Подчинява се леко на кормилото като някой расов чистокръвен жребец. Впрочем капитанът ни наблюдава също така с далекогледа си.
Бонапарт отново взе далекогледа и го насочи към бригантината. После бързо го свали, изтри го и пак погледна към капитана на малкия кораб. Последният го беше познал, изкачи се сръчно по вантите и размаха шапката си за поздрав.
— Поздравява ни — обади се генералът. — Сигурно познава някой от нас.
— Познава мен — отговори Бонапарт.
— Аха! Кой е той?
— Гражданино генерал, това е една история, която ще разкажа, когато ми остане повече свободно време. Този млад човек искаше да получи от Конвента кораб. Отказали са му и сега сам си е взел кораб, и то от самата английска флота.