Беше слънчев летен ден. Слънцето над Индия се канеше да залезе и над вълните се протягаха неимоверно дългите сенки на мачтите. През деня пламтящата жега не беше позволила появата на никакъв свеж полъх. Сега обаче задуха лек ветрец, който се усилваше с всеки четвърт час и накара топлите води в пристанището на Пондишери да се набръчкат.
Пондишери, първоначално френска колония, беше завладян от англичаните пред 1793 година и предаден на набоба [26] от Карнатик. Укрепленията бяха сринати, бяха се опитали да заличат и останалите спомени за Франция. В този ден пристанището беше изпълнено с кораби. Властвуващият по това годишно време югозападен мусон ги беше довел дотук; той им даваше и чудесна възможност да продължат пътя си на изток. Имаше плавателни съдове от всички нации, липсваха само френски. При влизането си в това пристанище корабите на тази страна срещаха различни трудности и пречки, а пък военните френски кораби изобщо не правеха опит да хвърлят тук котва.
Малко по-надалеч от другите кораби беше застанал неподвижно малък бриг с такелажа на шхуна. Беше янки и привличаше немалко вниманието на останалите капитани. Бригът беше построен по най-новия американски начин: остър продълговат нос, тесен и изключително строен корпус. Отличаваше се с плиткото си газене във водата и с предполагаема бързина от поне шестнадесет или седемнадесет морски мили в час [27]. Бригът положително беше чудесен кораб за плаване в крайбрежни води, но на него трябваше да има някой смел, великолепен моряк, който да се реши да тръгне през океана с подобен плавателен съд — винаги изложен на лесно преобръщане. А този моряк беше при това и толкова млад, най-много на тридесет години. Беше натоварил вино и спиртни напитки, които смяташе да замени после срещу опиум и индиго. Но все още не беше предложил никому товара си.
Съвсем близо до този бриг лежеше на котва голям тримачтов английски търговски кораб. Той беше направил тук превъзходни сделки и се канеше да вдигне котва на следващия ден. Тази вечер капитанът му даваше за търговските си партньори прощално празненство, на което бяха поканени и капитаните на околните кораби.
Щом настъпи вечерта, англичанинът пусна няколко ракети, след което поканените слязоха от корабите си в лодки, за да се озоват на палубата му. Пристигна и американецът. Гостите от сушата бяха докарани също с лодки; те доведоха своите жени и дъщери. На борда вече имаше и оркестър. Не след дълго над вълните се понесоха весели звуци. Предната палуба беше предоставена за танцуване, а в задната част на кораба бе поставена дълга маса с ястия и няколко бюфета, където гостите можеха да се освежават с напитки по собствено желание.
Най-голямо оживление цареше по време на гощавката. Редуваха се речите и тостовете. Господата бяха вече поразвеселени от алкохола и се поразпуснаха чисто по моряшки, и то повечко, отколкото позволяваше всъщност присъствието на дамите. Разбира се, бяха разказани и най-различни чудновати морски истории, всеки беше преживял по нещо необичайно. Чуха се и някои Мюнхаузениади [28], на които всички се посмяха сърдечно. Но бяха разказани и по-сериозни неща, като например истории за прочути корсарски кораби. Като се започна тази тема, един от капитаните удари с юмрук по масата и каза:
— Я не ми говорете за вашите корсари и Privateers [29]! Всички те са едно нищо в сравнение със «Соколът на екватора». Кой от вас го е виждал?
Никой не се обади и капитанът продължи: — Значи само аз единствен съм го срещал!
— Срещал ли си го? Наистина ли? — завикаха наоколо. — Тихо! Спокойствие! Капитане, разказвай! Как изглеждаше? Какво направи?
— Беше преди две години, на пет градуса северна ширина и приблизително на дължината на Андаман. Имаше буря, каквато никога не бях виждал, а това не означава малко. Денят беше тъмен, като че ли беше нощ. Струваше ни се, че ураганът налита върху нас от всички страни. Небето беше слязло до водата, а вълните се издигаха до облаците. И ето че при светлината на мълниите забелязахме някакъв непознат кораб, чийто нос беше насочен точно към нашия. Платната му блестяха снежнобели като перушината на лебед — и ако искате вярвайте, ако не искате недейте, — но този харамия не беше скъсил нито едно платно. Носеше се към нас с всичките си платна. Беше двумачтов кораб и приличаше на онези, дето ги наричат бригантини. Естествено достраша ме от сблъскване и заповядах на моя кормчия да смени посоката с един румб. В този момент непознатият прелетя покрай нас толкова наблизо, че можехме да го докоснем с ръка. Вдигнах рупора и извиках към него: — Ахой! Кой е този кораб? — По палубата му не видях жива душа. Един-единствен човек беше увиснал във вантите на бакборда. Той нямаше нужда от рупор. Сложи една ръка край устата си и така ни извика, като че ли ревът на бурята беше за него тихо шептене: — «Соколът на екватора», капитан Сюркуф. Дайте му да се разбере! Огън! — Едва тогава забелязах на него френски флаг, а под него се развяваше кървавочервеното корсарско знаме. Веднага зейнаха шест оръдейни отвора- и гюлетата им се забиха в корпуса ни, докато французинът изчезна в тъмните облаци на бурята. Е, запушихме дупките, а нямахме други по-значителни повреди, но щом като при такава буря той не пропусна да си направи удоволствието, какво ли ще бъде, когато реши да се сражава сериозно при спокойно море!
28
небивалица, преувеличена история по името на немския литературен герой Мюнхаузен, известен с фантастичните си истории. Б. пр.