— Ето те и теб — зарадва се нахалникът, когато най-сетне главата й изскочи от водата. — Вече започвах да се тревожа.
— Какви ги вършиш?
— Чакам, докато започнеш да потъваш — обяви Кевин и се разположи удобно на скамейката. — И тогава ще те спася. Дан го е направил за Фийби, така че и аз ще го сторя за теб.
— Дан не се е опитал преди това да я убие! — изкрещя Моли.
— Е, аз проявявам творчество.
— От всички тъпи… — Нагълта се с нова порция вода и се закашля. Опита се да каже още нещо язвително, но не успя. Отново я затегли към дъното.
Той беше във водата и я чакаше, когато Моли отново изплува. От мократа му коса в очите му капеше вода, Дафни бе прилепнала към гърдите му, а зелените му очи сияеха от радост, любов и насладата, че е жив. На тази земя нямаше жена, която можеше да му достави такова удоволствие и веселие. И която да го обича повече.
Което не означаваше, че Моли щеше да се предаде без борба.
— Докато ме спасиш — изтъкна тя, — ще съм толкова уморена, че ще имам сили само да се тръшна на леглото и да заспя.
Миг по-късно тя видя как тениската й се понесе към дъното на езерото, но без нея.
— Все пак беше забавно. — Усмивката на Кевин беше широка цял километър, а очите му бяха влажни не само от езерната вода.
— Добре че наоколо няма деца — промълви Моли. Нейните очи също бяха влажни, докато теглеше нагоре тениската му с образа на Дафни.
Двамата се любиха, скрити от лодката, уловили се за планшира и един за друг, давеха се и кашляха, потъваха във водата — ту единият, ту другият — две луди глави, две сродни души. Сетне дълго останаха мълчаливи, взрени един в друг, обзети от необикновено умиротворение и пълно блаженство.
Епилог
Всички животни в Гората на славея се бяха събрали на кръщене. Дафни си бе сложила втората най-хубава диадема (беше изгубила най-хубавата на едно рали). Бени бе излъскал планинския си велосипед до блясък. Мелиса беше ослепителна с ефирния си шал — последна придобивка от улица „Фобур Сен Оноре“55, а съпругът й, жабокът Лио, бе нарисувал за случая прекрасна картина.
Церемонията се състоя под голямото сенчесто дърво. Обитателите на Гората на славея изчакаха тя да свърши и доприпкаха от сенките на кокетните бунгала, за да се смесят с гостите, невидими за всички, освен за най-малките човешки същества.
Виктория Фийби Тъкър, разположена удобно на рамото на баща си, примигна към Бени със зелените си очи, искрящи от любопитство.
— Как си, готин?
— Супер. А ти как си?
— Хей, струваш ми се познат.
— Познавам твоя татко много добре.
В този момент Дафни изскочи напред.
— Bonjour56, Виктория Фийби, добре дошла в Гората на славея. — Стрелна възхитен поглед към разкошната бяла дантела и розовите панделки, които обгръщаха бебето и се стелеха като пухкава пяна върху голямата загоряла ръка на баща й. Явно Виктория Фийби имаше вроден усет към модата. — Аз съм Дафни, а това е Бени. Дойдохме, за да се запознаем.
— И да те попитаме дали искаш да поиграем футбол — додаде Бени.
Виктория Фийби пъхна в устата си края на розовата панделка на специалната дантелена шапчица за кръщенето.
— Може да не сте забелязали, но в момента съм малко заета.
— Саркастична като майка си — отбеляза мишокът Мърфи.
Бащата на Виктория Фийби протегна ръка, за да извади панделката от устата й. Тя сграбчи пръстите му и загриза с удоволствие любимата си залъгалка — новия му пръстен на Суперкупата. Той я целуна по челото и размени с майка й, която бе застаналата до него, специалната усмивка, понятна само на тях двамата. Близо до нея леля Фийби съзерцаваше щастливо новото семейство — плод на вродения й талант за коварни кроежи.
— Не разпознавам всички възрастни — обади се жабокът Лио, — но определено познавам малчуганите — Кейлбоу и Бонър, децата на Дентън от Телароса, а това там не е ли Травълър?
Виктория Фийби, която обичаше да демонстрира познанията си, тутакси заряза пръстена на баща си и започна да представя възрастните гости.
55
Малка улица в Париж, близо до Шан-з-Елизе, смята се за център на висшата мода, тъй като на нея се намират представителни магазини на най-големите модни къщи в света. — Бел.прев.