— Via Fortiori — каза шофьорът. — Penzione Giovanna6.
— Si7 — отвърна тя.
Той й посочи висок жилищен блок, показвайки, че са пристигнали. Това беше четириетажна жилищна сграда с изящни декоративни балкони от ковано желязо.
Анна огледа площада. Масите на ресторантите бяха пръснати по паважа, тълпи от хора ги пълнеха в късния следобед, а магазините и бутиците предлагаха елегантни обувки с висок ток, булчински рокли и пресни зеленчуци. Анна бе погълната от миризмите, гледките и звуците. Площадът беше опияняващо жив.
— Окей — обяви шофьорът, изскочи от таксито и извади багажа й от багажника.
Тъй като никак не бе наясно с цифрата, която той поиска, Анна му връчи банкнота от двайсет евро, като се надяваше това да е достатъчно.
С последен похотлив поглед към гърдите й шофьорът влезе в таксито си, натисна газта и пое към хаоса из улиците на Флоренция. Потрепвайки леко от отвращение, Анна тръгна към сградата, която й посочи той. Една от буквите на неоновата табела на пансиона все още светеше, другите изглежда бяха угаснали от доста време.
Анна свери номера на вратата, после почука силно с чукчето във форма на лъвска глава. Звукът се изгуби в шума на площада и тя се почуди дали изобщо ще го чуят. Миг по-късно едра жена към петдесетте, с прошарена коса й отвори вратата.
— Синьора Макавой — каза тя приветливо.
Анна се усмихна в отговор.
— Анна, моля.
Жената усмихнато посочи собствената си пищна гръд.
— Джованна. Добре дошла — поздрави тя със силен италиански акцент. — Влезте.
Анна усети как я залива вълна от облекчение при вида на дружелюбното лице. Джованна я поведе нагоре по тесни каменни стъпала, докато стигнаха в малка стая. В скромната квартира, с единично легло с желязна рамка до прозореца, имаше също така скрин, гардероб и малка мивка.
— E piccolo — сви рамене Джованна. — А ти си alta8 — разсмя се тя, като посочи Анна.
Анна остави куфара си и се усмихна учтиво, свикнала с коментарите за ръста й. Стаята беше малко по-малка, отколкото изглеждаше в сайта, но имаше характер — и хубав прозорец с кепенци, който гледаше към площада. Джованна я хвана с усмивка за ръката, за да й покаже банята, светла и слънчева, с антични позлатени огледала и голяма вана на крачета. Анна веднага си представи как отпуска уморените си нозе в пяната на ваната още същата вечер.
— Bello9 — каза тя одобрително, благодарна, че бе прегледала разговорника си в самолета.
До стаята й имаше още една, още по-малка стаичка с оправено легло, като че ли Джованна очакваше да пристигне още някой гост. Тя се разкърши леко, за да отпусне раменете си след пътуването.
— Stanca?10 — попита Джованна, имитирайки прозявка.
Анна се сети за всички забележителности в туристическия й справочник за града и съжали, че е толкова изморена.
— Тази вечер почива — усмихна се Джованна. — После утре. Неделя — godere! Наслади се!
Глава единайсета
Имоджен сипа ягоди в блендера и го включи. В полунощ още не си беше легнала и приготвяше домашен сладолед в кухнята на баба си.
Да, вярно че бяха решили с Анна да почакат още един месец, докато Анна се обучи напълно и предаде на Имоджен основните неща, за да са готови да лансират новата домашна серия, но Имоджен имаше нужда да прави нещо. Ако не се занимаваше с някаква работа, започваше да мисли за Лука и я обхващаше съжаление.
Затова тя реши да опита два вкуса, като приготви сладоледа по най-простия начин — с шоколад и с ягоди. В края на деня беше купила плодовете много изгодно при местния зарзаватчия. Имоджен облиза лъжицата и остави сместа да попие по езика й — ягодите бяха възхитителни. И шоколадът никак не беше лош — но пък какво ли можеше да се сбърка с шоколад, нали? Тя не използва всичките части от машината за сладолед, които Анна й беше показала, а свърши работата с подръчните материали в кухнята на Вивиен. Имоджен се усмихна доволно — беше хубаво да вършиш нещо творческо, вместо само да съжаляваш за онова, което би могло да бъде.