Когато дойде нейният ред, Анна посочи ентусиазирано към две фунийки, обрамчени по ръба с шоколад и лешници и зажестикулира към тъмния шоколадов сладолед, като се надяваше, че младежът, който я обслужва, ще я разбере.
— Cioccolato? — каза тя свенливо.
— А в другата? — промълви, без да се запъне младежът й се усмихна.
— Вие говорите английски — въздъхна тя с облекчение. — От малиновото сорбе, моля.
— Преди време живях в Лондон — каза той. — Много ми харесваше, но там липсваше едно нещо — той кимна към сладоледа и сипа щедро от наситено розовото сорбе във фунийката й.
Анна му благодари и тръгна със сладоледа. Когато потопи устни в тъмния шоколад, направо се прехласна — джелатото беше невероятно въздушно. Тя си проправи път обратно към пансиона на Джованна под обсипаното със звезди небе като редуваше ту шоколадовия, ту малиновия сладолед — свеж, уханен и пълен с плод. Ето, помисли си тя, с такова нещо бих могла да свикна.
Флоренция е красива, а сладоледът е като от друг свят. Как си? Целувки.
Написа Анна на сестра си, докато се връщаше в пансиона.
Телефонът бипна на секундата с отговора на Имоджен.
Хей, сестричке. Позеленявам от завист. Но като говорим за сладолед, днес направих и продадох първата си партида! Знам, че решихме да чакаме… Но успехът беше невероятен. :-) Целувки.
Анна се усмихна, докато четеше съобщението — значи не само тя беше получила вдъхновение днес. Имоджен процъфтяваше в магазина без нея и пробваше кулинарните си способности. На другата сутрин и тя щеше да направи същото.
Глава тринайсета
— Имоджен — заговори я Фин със стоманен блясък в лешниковите си очи, — какво си направила, за бога?
Той стоеше пред школата си, докато тя отиваше да отвори магазина в понеделник сутринта, и ако се съдеше по вида му, никак не беше щастлив. Хепбърн излая бодро за поздрав и Имоджен се наведе да го успокои.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, опитвайки се да изтласка от подсъзнанието си някои неприятни съмнения, които се мъчеха да се промъкнат. Тя си напрегна мозъка… снощи затвори магазина, после си отиде вкъщи и прекара кротко вечерта в гледане на филми. Да не би да беше сгафила нещо, преди да си тръгне — да е изтикала кофите за боклук на мястото на Фин? Той приличаше на човек, който може да се вкисне от подобно нещо.
Той поклати уморено глава.
— Вчерашният ми урок с моите сърфисти беше абсолютен провал. С изключение на едно момче, Пол — който се присъедини към нас след обяд — всички си изповръщаха червата.
„О, не! — помисли си Имоджен, когато действителността я блъсна между очите. — О, НЕ!“
— Да, така беше — продължи Фин, като прокара нервно ръка през тъмнорусата си коса и сбърчи чело. — И както и да си представяш случката, повярвай ми, беше много по-лошо. Чакълестият плаж без нито една тоалетна на мили наоколо… и десетина сърфисти с остро хранително отравяне. Щеше да е почти смешно, ако не беше такава ужасна катастрофа.
Имоджен се сви, като си представи ужасната ситуация.
— И ти си сигурен, че е от сладоледа? — попита тя, хващайки се за сламка.
— Абсолютно съм сигурен, че това беше единственото нещо, което ядоха всички. Ако искаш, питай ги сама — отговори й ядосано, — ама те все още са си у дома, където продължават да повръщат.
— Това е ужасно — каза Имоджен.
— Не разбирам. Ти по рецепта ли го направи?
— Да. Мисля, че всичко си беше наред.
Сега вече се сещаше, че беше пропуснала няколко параграфа, които може би бяха наистина важни. Но буквите се разместваха, докато четеше. Винаги ставаше така.
Знаеше какво трябваше да каже, само една думичка: „Съжалявам“. Но не можеше да се накара да я изрече — да признае, че е допуснала такава глупава грешка.
— Не знам дали сърфистите ще се оправят, за да продължат курса си утре, а като се има предвид, че аз им препоръчах магазина, не мисля, че е правилно да им взема парите, нали? Но ти не можеш да продължаваш така, защото ще провалиш репутацията на Аркадата… Проучи ли как да вземеш сертификат по хигиена?