Не се стряскай, каза си той. Сега не беше време да разговаря с другарите си, седящи в колата. На Боб дори и през ум не му мина да направи опит да избяга. В Москва го бяха запознали и с това. Американските полицаи са учтиви и се държат съвсем професионално. Те не изискват заплащането на глобата да стане на място, както са възприели московските служители на ГАИ14. Освен това му беше известно, че са въоръжени с едрокалибрени пистолети „Магнум“.
Боб изтегли плимута от района на надлеза, установи колата до бордюра и зачака. Той видя в огледалото как полицейският автомобил спря зад него, само мъничко по-наляво. Един полицай излезе от колата с бележник в лявата ръка. Значи дясната ръка е свободна, тутакси се досети Боб, тъй че в случай на нужда да хване пистолета. На задната седалка Лени предупреди пленника за това какво ще се случи, ако издаде и най-малкия звук.
— Добър вечер — каза полицаят, обръщайки се към Боб. — Не съм запознат с правилата на пътното движение в Оклахома, но при нас не е възприето да се сменят платната, както направихте вие. Моля, покажете си шофьорската книжка и регистрационните документи. — Неговата черна униформа със сребристи кантове напомняше на Леонид за немските есесовци, но той знаеше, че сега не е време да мисли за това. Трябва да проявя вежливост, реши той, да си призная грешката, да взема квитанцията. Той предаде на полицая документите си и видя, че служителят веднага започна да попълва една бланка за глоба. Може би си струва да се извиня?
— Много съжалявам, че се получи така, но помислих, че изходът е от дясната страна и…
— Именно по тази причина харчим толкова много пари за пътни знаци, господин Тейлър. Това сегашният ви адрес ли е?
— Да, сър. Както вече казах, съжалявам за случая. Мисля, че е съвсем правилно да ме глобите. Аз си го заслужих.
— Далеч не всички нарушители си го признават — одобрително забеляза полицаят. В действителност той попадаше за първи път на такъв вежлив нарушител и реши да погледне как изглежда този възпитан човек. Агентът хвърли поглед на снимката върху шофьорската книжка и се наведе до прозореца, за да види дали съответства на мъжа. Той му освети с фенерче лицето. Лицето беше същото, но… Що за дяволска миризма е тази?
Сълзотворен газ, разбра полицаят след миг и лъчът на фенерчето обходи лицата на седящите вътре. Обикновени хора, двама отпред и двама отзад, но… един от намиращите се отзад носеше нещо подобно на униформена куртка…
Грегъри питаше дали има реална опасност за живота му. Той реши, че трябва да разбере, и мислено се помоли, надявайки се, че полицаят ще прояви бдителност.
Полицаят изведнъж забеляза, че един от седящите отзад — този, който беше във военна униформа, — почти беззвучно произнесе една-единствена дума „помощ!“ Той не се разтревожи, просто случаят му стана още по-интересен, но мъжът на предната седалка внезапно мръдна. Полицаят тутакси застана нащрек. Дясната му ръка се плъзна към пистолета и за миг освободи предпазителя.
— Всички да излязат от колата, по един — веднага! Той с ужас видя дулото на един пистолет, появил се като че ли със замахване на магическа пръчка в ръцете на мъжа, седящ в десния ъгъл на задната седалка, и преди да е успял да извади револвера си…
Ръката на майор Грегъри закъсня да нанесе удар, но неговият лакът все пак попречи на Лени да се прицели добре.
Полицаят се изненада, че не чу нищо освен един крясък на език, който не разбираше, но още преди да го осъзнае, челюстта му взривообразно се пръсна във вид на бяло облаче — по-скоро чуто, отколкото почувствано. Той падна по гръб, а ръката му инстинктивно стискаше вече извадения револвер, който сякаш започна да стреля от само себе си.
Боб се присви и натисна газта. Предните колела за миг забуксуваха по чакъла, но скоро се зацепиха за твърдата основа и плимутът потегли, както му се струваше, много бавно, отдалечавайки се от мястото на изстрелите. На задната седалка Лени, който бе успял да произведе само един изстрел, удари Грегъри с дръжката на пистолета си по главата. Той идеално бе насочил цевта и куршумът трябваше да попадне в сърцето на полицая, но вместо това се отправи към лицето му и той не знаеше доколко успешен е бил този изстрел. Лени изкрещя нещо, но Боб не му обърна внимание.
След три минути плимутът излезе от магистралата. Зад пределите на това място, където бе станала катастрофата, почти нямаше движение. Боб зави по черния път, угаси фаровете и спря пред фургона още преди пленникът да е дошъл в съзнание.
Шофьорът на един преминаващ автомобил видя униформения служител, лежащ до бордюра, и спря, за да му окаже помощ. Полицаят изпитваше страшни мъки. Той имаше разбита челюст, изкъртени зъби и цялото му лице беше залято с кръв. Шофьорът изтича до стоящата недалеч полицейска кола и се свърза по радиото с участъка. Беше нужна цяла минута, докато диспечерът разбере какво се е случило, но вече след три минути втори автомобил пристигна на местопроизшествието, а след още три минути тук се събраха пет коли. Раненият полицай не можеше да говори, но съумя да покаже своя бележник, в който бе записана марката на автомобила и регистрационният номер. Освен това у него бе останала шофьорската книжка на „Боб Тейлър“. За полицията това беше достатъчно. По всички полицейски честоти незабавно предадоха сигнал за тревога — някой е стрелял по полицай. Полицията не знаеше, че престъплението е много по-сериозно, и останала в неведение, тя не прояви особен интерес.