— Е, как е? — обърна се един от ръководителите на обекта към Морозов. Той бе строителен инженер, който се считаше за специалист по бетона.
— Мисля, че точката е избрана правилно, другарю инженер.
По-възрастният мъж се наведе и погледна през обектива на теодолита.
— Да, така е — отвърна той. — И слава богу, това е последната точка.
Отекна далечен взрив и двамата подскочиха. Сапьори от Съветската армия взривиха още една стърчаща скала извън границите на обекта, заобиколен от всички страни с ограда. Не е нужно непременно да си военен, за да разбереш за какво се върши всичко това, помисли си Морозов.
— Ти, младежо, доста добре се оправяш с оптическите прибори. Може би ще станеш строителен инженер като мен? И ще строиш полезни за държавата обекти.
— Не. Аз се занимавам с физика на високите енергии, предимно с лазери. Те също носят полза на държавата.
Мъжът изсумтя и поклати глава.
— Тогава е възможно отново да дойдеш тук. Бог да ти е на помощ.
— А, така ли…
— Все едно не си чул нищо от мен — прекъсна го инженерът с твърд глас.
— Разбирам — отговори Морозов спокойно. — Така и подозирах.
— Трябва да внимаваш, когато изразяваш такива подозрения — изтърси инженерът, като се заоглежда.
— Оттук ще бъде много удобно да се наблюдават звездите — забеляза Морозов, надявайки се на съответстващия отговор.
— Кой знае — отвърна инженерът с многозначителна усмивка.
Морозов се постара да прикрие своята. Значи неговата догадка се оказа вярна. Те бяха изчислили разположението на шестте точки за огледала, намиращи се на равно разстояние от централна точка, разположена в сградата, охранявана от часови с автомати. Той знаеше, че подобна точност може да има в два случая: или при астрономическите наблюдения, при които се усилва светлината, падаща на земната повърхност, или пък когато в космоса се изпраща концентрирана светлина от повърхността на земята. Младият учен стигна до извода, че това е мястото, където би желал да работи. Това бе мястото, което щеше да промени света.
1.
ПРИЕМЪТ НА ДЕЛЕГАЦИЯТА
Вършеха работа. От всякакъв вид. Всички я познаваха. Всички бяха част от нея. Всички имаха нужда от нея. И все пак всички по един или друг начин се стараеха да попречат на успешния й завършек. За всеки човек там, в Георгиевската зала на Големия Кремълски дворец, двойната игра беше най-обикновена част от живота.
Участниците бяха предимно руснаци и американци и се разделяха на четири групи.
Първо: дипломатите и политиците. Човек можеше да ги отличи достатъчно лесно по добре ушитите костюми, умението да се държат, готовността да се усмихват механически с усмивките на роботи и отличната дикция, която издържаше дори след много алкохолни наздравици. Там те бяха господарите, съзнаваха го и го показваха с цялото си поведение.
Второ: военните. Не биха могли да се водят преговори по разоръжаването без хората, които контролират оръжията, които ги поддържат, изпитват, глезят, като през цялото време се мъчат да убедят себе си, че политиците, под чийто контрол се намира самата военна машина, никога няма да дадат заповед за изстрелване. Военните в своите униформи стояха на малки еднородни групи по националност и род войска — всеки сграбчил полупълна чаша и салфетка, — докато безстрастните и безизразни очи шареха из помещението, сякаш търсеха заплаха в едно непознато полесражение. А за тях то беше точно такова: една безкръвна битка, която щеше да определи истинските заплахи, ако политическите господари някога изтърват контрола над ситуацията, загубят самообладание, изгубят чувството за перспектива — накратко, ако станат неспособни да вземат мерки за избягване на разточителното прахосване на младежка жива сила. Военните не се доверяваха на никого освен един на друг и в някои случаи вярваха повече на своите врагове с различно оцветени униформи, отколкото на своите елегантно облечени господари. Поне познаваха позицията на потенциалния противник, докато същото не можеше да се каже за политическите дейци, дори за собствените. Военните разговаряха помежду си спокойно, като винаги следяха кой ги слуша, и от време на време спираха да глътнат набързо от чашата и да хвърлят още един поглед из помещението. Те бяха жертвите, но също така хищниците, може би — кучетата, държани на каишки от хората, които считаха себе си за господари на събитията.
На военните им бе трудно да повярват и в това.