— Ето те къде си бил! — тържествуващо възкликна той. Мерачът веднага се зае да обсипва мястото на изстрелването с картечен огън.
Стрелеца видя потока от трасиращи куршуми, слушаше как те бият по камъните вдясно от него. Да, този летец си го биваше. Той за малко не попадна на целта, но откривайки огън, превърна себе си в идеална мишена. И афганистанецът не закъсня да пусне своя трети „Стингър“ в тази нощ.
— Вижте, ето ги, двама са! — извика мерачът по системата за вътрешна връзка.
Пилотът вече изпълняваше с вертолета акробатични номера, мятайки го във всички страни, ала този път не беше под прикритието на осветителните ракети. Стингърът попадна в едно от витлата на хеликоптера и се взриви. Летателният апарат рухна надолу като камък. Пилотът успя да забави падането, но ударът все пак се оказа силен. По някакво чудо не се подпали. Само след миг до прозореца на кабината се появиха въоръжени лица. Един от тях, който забеляза пилота, бе капитан от съветската армия.
— Какво става с вас, другарю?
— Гърбът ми… — застена пилотът.
Стрелеца вече бе изскочил от укритието и бягаше. През тази нощ той прекалено дълго се радваше на благосклонността на Аллаха. Двамата ракетчици изоставиха използваните ракетни тръби и сега се мъчеха да догонят отстъпващите партизани. Ако съветските войници бяха започнали да ги преследват, може би щяха да ги настигнат, обаче командирът на батальона задържа войниците си в укритията, а единственият оцелял вертолет кръжеше над авиобазата. След половин час Стрелеца узна, че главатарят е загинал. На разсъмване съветските самолети можеха да застигнат муджахидините в откритото пространство и се налагаше афганистанците колкото се може по-бързо да се скрият в планините. Но преди това трябваше да се свърши още една работа. Стрелеца взе със себе си Абдул и още трима партизани и те се отправиха към мястото на падането на сваления от тях самолет. За стингърите, които им доставяха американците, трябваше да се плаща — цената бе оглед на всеки свален самолет и откриване на снаряжение и материали, представляващи интерес за ЦРУ.
Полковник Филитов завърши записките си в дневника. Както бе забелязал Бондаренко, неговите знания по военна техника бяха далече по-задълбочени, отколкото можеше да се предположи, съдейки по образованието му. Прекарал повече от четиридесет години във висшите ешелони на Министерството на отбраната, Михаил Семьонович научи много неща в най-различни области на военната техника — от костюмите за противохимическа защита до средствата за шифровани телекомуникации и… до лазерите. Тоест той не винаги вникваше в теоретическите въпроси, както му се искаше, но затова пък можеше да опише използваното оборудване не по-лошо от инженерите, които са го проектирали. Бяха му необходими четири часа, за да нанесе всичко това в своя дневник. Той трябваше сега да предаде тази информация на съответния адрес. Последствията можеха да бъдат прекалено ужасни.
Проблемът със системата за стратегическа отбрана се състоеше просто във факта, че нито една оръжейна система не е „нападателна“ или „отбранителна“ сама по себе си. Характерът на всяко оръжие, подобно на женската красота, зависи от това, с какви очи гледаш на него или в каква посока го насочваш, а през цялата човешка история успехът при воденето на бойните действия винаги се е решавал от съществуващото равновесие между нападателните и отбранителните елементи.
Съветската ядрена стратегия, мислеше Михаил Семьонович, беше къде по-разумна от западната. Руските стратези не смятаха ядрената война за немислима. Тях ги учеха на прагматичен подход: този проблем, въпреки че е сложен, все пак има своето решение, макар то да не е идеално. За разлика от много западни мислители те признаваха, че живеят в несъвършен свят. От времето на кубинската ракетна криза през 1962 година — събитие, в резултат на което загина човекът, завербувал Филитов (Олег Пенковски) — съветската стратегическа доктрина се основаваше на една проста фраза: „Ограничение на възможните загуби.“ Не ставаше въпрос да се унищожи врагът с помощта на ядреното оръжие. Не, при използването на ядреното оръжие въпросът стоеше по-скоро така: не бива да се унищожава толкова много, че да не остане нищо, за което могат да се водят преговори в етапа на „прекратяване на военните действия“. Умовете на съветската стратегическа концепция ги занимаваше една мисъл: да не се допусне врагът да унищожи Съветския съюз с ядрено оръжие. Загубили по двадесет милиона души в Първата8 и във Втората световна война, руснаците са изживели достатъчно ужаси и повече не желаят такива изпитания.