В близкото пристанище светлините на яхтите една по една се запалваха, а собствениците им готвеха вечеря в уютните си кухни.
Кари Мора, дете на войната, искаше да стане ветеринар. Живееше в Щатите вече девет години, с временен защитен статут, който можеше всеки момент да бъде отнет по поредния каприз на правителството в настоящата напрегната атмосфера.
В годините преди затягането на мерките срещу имигрантите бе успяла да получи диплом за средно образование. Бе изкарала и сертификат за домашен здравен помощник, добавяйки го към значителния си житейски опит. Но за да продължи с образованието си, трябваше да покаже по-различни документи от онези, с които разполагаше. Имиграционните служби я следяха изкъсо.
Краткотрайният тропически здрач вече бе настъпил, когато взе автобуса и пое обратно към голямата къща на плажа. Докато стигне, почти се бе стъмнило и силуетите на палмите чернееха на фона на небето.
Тя остана да поседи край водата. Тази вечер вятърът, носещ се откъм залива, бе пълен с призраци на млади мъже, жени и деца, минали през ръцете й, докато тя се бе борила да закърпи раните им. Едни бяха стиснали зъби и оживели, а други — потръпнали за сетен път и предали Богу дух.
Понякога бе различно — вятърът я галеше нежно като спомена за целувка, за ресници, докосващи лицето й, за сладостен дъх върху шията й.
Тъй или иначе, вятърът винаги носеше нещо.
Кари седеше навън, заслушана в квакането на жабите в езерцето, и наблюдаваше отвора на къщичката, която бе направила за една сова от стара щайга. Засега лицето на обитателката й не се показваше.
Тя подсвирна на дрозда, но не получи отговор. С леко чувство на празнота влезе вътре. Предстоеше й най-трудното време от денонощието — самотната вечеря.
Пабло Ескобар бе притежавал тази къща, но никога не бе живял в нея. Хора, познавали го навремето, считаха, че я е купил за семейството си в случай че някога бъде екстрадиран в Щатите.
След смъртта на Ескобар къщата бе преминавала през всевъзможни правни перипетии в ръцете на поредица от плейбои, глупци и спекуланти с недвижими имоти. Те я бяха купували от съдилищата и губили отново, в съответствие с приливите и отливите на своето богатство. Тя и досега бе пълна с техните приумици — декори от филми, макети на чудовища и всевъзможни бутафорни страхотии. Модни манекени, плакати, музикални автомати, секс играчки. Във всекидневната имаше дори ранен модел на електрически стол от затвора „Синг Синг“, екзекутирал само трима души и за последно настройван от самия Томас Едисън.
Поредица от прозорци светваха и помръкваха отново, докато Кари напредваше през помещенията, подминавайки манекените, дебнещите чудовища и петметровата майка-извънземно от планетата Зорн, за да стигне до своята стая на горния етаж. Накрая и нейната лампа угасна.
Четвърта глава
С ключа, получен от Феликс, Ханс-Петер Шнайдер можеше да влезе в заветната къща когато си пожелае. Да влезе, докато момичето на име Кари Мора спи вътре в цялата си прелест.
Сега Ханс-Петер се намираше в жилището си, представляващо преустроен склад край залива Бискейн, в северната част на Маями Бийч. Черната му лодка бе закотвена в близкия пристан. Той седеше гол върху табуретка по средата на облицованата с плочки баня. Струите от множеството дюзи по стените го обливаха от всички посоки, а той тананикаше със силния си немски акцент: „Аз пея под дъжда. Просто пе-е-ея под дъжда“.
Можеше да види собственото си отражение в стъклената преграда на машината за водна кремация, където в момента разтваряше Карла — момичето, оказало се негодно за бизнес.
В надигащата се пара образът на Ханс-Петер върху стъклото приличаше на стара фотографска плака. Той зае позата на „Мислителя“ от Роден и се наслади на ефекта с крайчеца на окото си. Във въздуха се носеше лек мирис на сода каустик.
Бе интересно да се гледа, застанал като прочутата статуя, докато в резервоара зад стъклото костите на Карла започваха да се очертават сред кашата, в която изгарящият разтвор превръщаше останалото й тяло. Машината се поклащаше, плискайки течността напред-назад. Надаваше звук като от оригване и изпускаше мехурчета.
Ханс-Петер бе много горд с тази своя придобивка. Не му беше излязла евтина, но течната кремация бе последният писък на модата сред еко активистите, стремящи се да избегнат въглеродния отпечатък от традиционното изгаряне на трупове. Новият метод не оставяше въглероден отпечатък, нито каквато и да било друга следа. Ако дадено момиче не вършеше работа, Ханс-Петер можеше просто да го излее в течна форма в тоалетната, без да вреди на околната среда. Беше си измислил дори работна песничка: