— Е, случват се такива неща, може да си каже човек. Нищо ново под слънцето. Невротична жена, нищо необикновено. Но някъде след около година този лекар си говорел със свой колега и приятел и той му разказал за някаква друга жена, която се опитала да се удави, а мъжът й я спасил, но след седмица тя все пак се отровила с газ.
Истинско съвпадение, нали? Съвсем същият случай. Моят познат казал: „И аз имах подобна история. Човекът се казваше Джоунс, (или както там му било името). Как се казваше твоят?“ Но събеседникът му не успял да си спомни точно. Бил Робинсън или нещо подобно. Но не Джоунс. Двамата се спогледали и решили, че всичко това е много странно. И тогава моят познат извадил една снимка. Показал я на другия и казал: „Ето това е човекът. На следващия ден отидох, за да уредя формалностите, и пред вратата забелязах чудесен хибискус, разновидност, която не бях виждал наоколо. Бях в колата. Точно като правех снимката, на вратата излезе мъжът, така че заснех и него, без той да забележи. Попитах го за хибискуса, но той не можа да ми каже името на тази разновидност.“ Колегата му погледнал снимката и макар и да била малко нефокусирана, бил готов да се закълне, че мъжът е същият, на когото бил попаднал и той. Не знам дали са тръгнали по следите му. И да са, не са стигнали доникъде. Предполагам, че този Джоунс, или Робинсън, е прикрил следите си твърде добре. Но историята е странна, нали? Не бих си помислил, че нещо такова може да се случи.
— О, аз не бих се изненадала — каза мис Марпъл добродушно. — Такива неща стават почти всеки ден.
— Е, чак пък всеки ден! Доста невероятно ми се вижда.
— Ако човек открие формула, която действа, не би се отказал от нея. Ще продължи да я прилага.
— Като Смит, който давел съпругите си във ваната, а?
— Нещо такова. Да.
— Лекарят, моят познат, ми даде тази снимка като куриоз…
Майор Палгрейв започна да тършува в препълнения си портфейл и да мърмори:
— Колко много неща имам тук… Защо ли ги държа…
Мис Марпъл смяташе, че може да си обясни защо. Те бяха част от живота му. С тях той илюстрираше разказите си. Това, което й беше разказал току-що, поне така й се струваше, беше една доста видоизменена от многократна употреба версия.
Майорът продължи да рови в портфейла си и да мърмори:
— Бях забравил за тази история… А каква хубава жена беше… и през ум не може да ти мине… Но къде е… А, това връща мисълта ми назад… Какви бивни само! Трябва да ви покажа…
Той млъкна. Извади малка снимка и се вгледа в нея.
— Искате ли да видите лицето на един човек, извършил убийство?
Той понечи да й я подаде, но изведнъж замръзна. Майор Палгрейв — сега видът му на препарирана жаба биеше на очи повече от всякога, гледаше втренчено над дясното й рамо — оттам долетяха гласове и приближаващи се стъпки.
— Проклет да съм, ако… Искам да кажа…
Майорът натъпка всичко обратно в портмонето си и го прибра в джоба си. Лицето му придоби още по-тъмночервен оттенък и той възкликна с неестествено висок глас:
— Та както казвах, исках да ви покажа тези слонски бивни… Най-големия слон, който някога съм убивал… А! Здравейте! — Тонът му изведнъж стана припрян и престорено сърдечен. — Вижте кой идва! Голямата четворка, флора и фауна! Имахте ли късмет днес?
Оказа се, че приближилите се са четирима от гостите на хотела, които мис Марпъл вече бе виждала. Бяха две семейни двойки и макар че не знаеше фамилиите им, беше дочула, че към едрия мъж със стърчаща нагоре гъста сива коса се обръщат с Грег, че блондинката, която му беше жена, е Лъки и че другите двама — тъмнокосият слаб мъж и хубавата, но доста загоряла от слънцето жена — са Едуард и Ивлин. Беше разбрала, че са ботаници и че освен това се интересуват от птици.
— Никакъв късмет — отговори Грег. — Поне не успяхме да намерим това, което търсехме.
— Мисля, че не познавате мис Марпъл. Полковник Хилингдън и мисис Хилингдън. Грег и Лъки Дайсън.
Те я поздравиха приветливо и Лъки каза високо, че ще умре, ако не получи нещо за пиене на секундата или още по-бързо.
Грег махна на Тим Кендъл, който седеше малко настрани и преглеждаше с жена си някакви счетоводни книги.
— Здрасти, Тим! Донеси ни нещо за пиене. — След това се обърна към останалите: — Плантаторски пунш, нали?
Всички се съгласиха.
— За вас, мис Марпъл?
Мис Марпъл му благодари, но каза, че предпочита лимонов сок.
— Разбира се — каза Тим Кендъл. — Един лимонов сок и пет пунша.
— Ела при нас, Тим.