— Ще ми се да можех — отговори Тим. — Но трябва да прегледам тези сметки. Не мога да оставя всичко на Моли. Между другото, довечера ще свири фолклорният оркестър.
— Чудесно — извика Лъки. — По дяволите — добави почти веднага след това: — Цялата съм в тръни! Ох! Едуард нарочно ме бутна в някакъв трънлив храст!
— С прекрасни розови цветове — каза Хилингдън.
— И прекрасни дълги тръни. Ти си звяр, садист, нали Едуард?
— За разлика от мен — каза Грег с усмивка. — Преизпълнения с каймака на човешката доброта.
Ивлин Хилингдън седна до мис Марпъл и започна да разговаря с нея свободно и приятно.
Мис Марпъл остави плетката на коленете си. Бавно и с известно усилие заради ревматизма във врата си тя извърна глава назад и погледна през дясното си рамо. Недалеч се виждаше голямото бунгало, заето от богатия мистър Рафиъл, но в него нямаше признаци на живот.
Тя отговаряше на забележките на Ивлин (колко мили бяха всички с нея), но очите й оглеждаха замислено лицата на двамата мъже.
Едуард Хилингдън имаше приятен вид. Тих, много очарователен човек… А Грег — едър, веселяк, с вид на щастливец. „Той и Лъки са канадци или американци“ — помисли си тя.
Погледна майор Палгрейв, който все още се правеше на благовъзпитан добряк, макар и доста пресилено.
Интересно…
Глава втора
Мис Марпъл прави сравнения
I.
Тази вечер в хотел „Златната палма“ беше много весело.
Седнала на една малка маса в ъгъла, мис Марпъл се оглеждаше наоколо с интерес. Ресторантът беше отворен от три страни за мекия, ароматен морски въздух. На масите имаше малки лампи, които светеха с меки цветове. Повечето жени бяха с вечерни тоалети — леки памучни материи, от които се показваха загорелите от слънцето рамене. Самата мис Марпъл беше принудена по най-приятния възможен начин от съпругата на племенника си, Джоан, да приеме „малък чек“.
— Защото, лельо Джейн, там ще бъде доста топло, а предполагам, че нямаш никакви леки дрехи.
Мис Марпъл й благодари и прие чека. Когато тя самата беше млада, беше нещо съвсем естествено старите да помагат на младите, но и хората на зряла възраст да се грижат за старите. Все пак тя не би могла да си купи нещо прекалено тънко. На нейната възраст човек и в най-горещото време рядко се чувства повече от приятно затоплен, а температурите на Сен Оноре не можеха да бъдат наречени „тропическа жега“. Тази вечер тя носеше най-подходящото за една възрастна дама от провинцията на Англия — сиви дантели.
Не че беше единственият посетител на такава възраст. Имаше представители на почти всички възрасти — застаряващи магнати с третите или четвъртите си съпруги, семейства на средна възраст от Северна Англия. Имаше и едно семейство от Каракас, заедно с децата си. Различните страни от Южна Америка също бяха представени добре — навсякъде се чуваше испанска и португалска реч. Англичаните бяха двама свещеници, един лекар и един пенсиониран съдия. Имаше дори едно семейство китайци. В ресторанта сервираха преди всичко жени — високи, стройни чернокожи момичета с горда осанка, облечени в ослепително бяло. Но главният келнер беше италианец, а за вината се грижеше французин. Освен това и бдителният поглед на Тим Кендъл следеше всичко да е наред. Той спираше от време на време край масите, за да размени по някоя дума с гостите. Жена му помагаше умело. Беше хубаво момиче. Косата й беше естествено руса, а големите й устни почти винаги се усмихваха. Моли Кендъл много рядко се ядосваше. Персоналът работеше добре, а тя се стремеше да предразположи гостите. С възрастните мъже се смееше и кокетничеше, а на младите жени правеше комплименти за тоалетите.
— С каква прекрасна рокля сте тази вечер, мисис Дайсън! Толкова ви завиждам, ще вземе да ви я открадна!
Но тя изглеждаше много добре и в собствената си рокля — поне така смяташе мис Марпъл. Беше бяла, със светлозелен бродиран шал върху раменете. Лъки заопипва шала.
— Какъв хубав цвят! Искам да го имам!
— Можете да намерите същия в магазина тук — отговори Моли и отмина нататък. Не спря при мис Марпъл. Обикновено възрастните дами оставяше на мъжа си. „Симпатичните възрастни дами предпочитат повече мъжете“ — казваше тя често.
Тим Кендъл се приближи и се наведе над мис Марпъл.
— Желаете ли нещо специално? — попита той. — Само ми кажете и веднага ще наредя да ви го приготвят. Предполагам, че хотелската храна, при това от този географски район, не е това, с което сте свикнали у дома?