Мис Марпъл му се усмихна и му каза, че промяната е едно от удоволствията на пътуването в чужбина.
— Значи всичко е наред. Но ако все пак искате нещо…
— Какво например?
— Ами… — Тим Кендъл доби замислен вид. — Например препечени филийки с масло?
Мис Марпъл му се усмихна и отговори, че за момента би се справила чудесно и без филийки с масло. Тя взе лъжичката и започна да яде мелбата си с радостно задоволство.
След това започна да свири оркестърът. Тези фолклорни ансамбли бяха една от атракциите на островите. В интерес на истината мис Марпъл можеше да мине и без подобно нещо. Според нея оркестърът вдигаше ужасен шум, много повече, отколкото трябва. Но без съмнение всички останали се забавляваха отлично и мис Марпъл, в духа на своята младост реши, че това е нормално и че трябва да се опита да хареса оркестъра. А нима би могла да накара Тим Кендъл да извика отнякъде с магия тихите, приятни звуци на „Синия Дунав“. (Колко красиво — валс.) Колко странно танцуват хората днес! Мятат се насам-натам, кривят се… сякаш се самоизмъчват! Е, както и да е — младите все пак трябва да се забавляват… Тази мисъл я порази. Защото щом се замисли, си даде сметка, че много малко от околните всъщност са млади. Танците, светлините, оркестрите (дори и като този) — всичко това е за младежите. А къде бяха те? Учат в университетите, предположи тя, работят — и имат по две седмици отпуск годишно. Местата като този хотел бяха твърде далеч и твърде скъпи за тях. Това веселие и този безгрижен живот можеха да си позволят само по-възрастните — хората на тридесет, четиридесет години — и съвсем старите господа, които се мъчат да се издигнат (или да се спуснат?) до нивото на младите си съпруги.
Някак си това й се струваше жалко.
Мис Марпъл въздъхна тъжно за младостта. Разбира се, тук беше мисис Кендъл. Тя не беше на повече от двадесет и две или три години и изглежда също се забавляваше отлично. Но дори и така да е, все пак това беше работата й.
Пастор Прескът и сестра му седяха на една маса недалеч. Те махнаха на мис Марпъл, за да изпият кафето си заедно, и тя отиде при тях. Мис Прескът беше слаба, строга на вид жена, а пасторът беше закръглен, червендалест мъж, от който лъхаше доброта.
Донесоха кафето и те отместиха столовете си малко назад. Мис Прескът извади ръкоделието от чантата си — едни наистина ужасни салфетки за маса, които започна да поръбва. Тя разказа на мис Марпъл как са прекарали деня. Сутринта посетили едно новооткрито девическо училище, а след почивката в ранния следобед се разходили до една плантация, за да пият чай с техни познати, отседнали в някакъв пансион.
Тъй като пастор Прескът и сестра му бяха в хотел „Златната палма“ от доста време, можеха да й кажат много неща за останалите гости.
Този престарял мистър Рафиъл. Идвал всяка година. Фантастично богат човек! Притежавал огромна верига супермаркети в Северна Англия. Младата жена с него била негова секретарка. Естер Уолтърс, вдовица. (Няма нищо лошо, разбира се. Нищо неприлично. В края на краищата, мистър Рафиъл беше някъде на около осемдесет!)
Мис Марпъл се съгласи, като кимна разбиращо, и пасторът забеляза:
— Много приятна млада жена. Майка й, доколкото разбрах, също е вдовица и живее в Чичестър.
— Мистър Рафиъл има и прислужник… Но той по-скоро се грижи за здравето му… квалифициран масажист, ако не се лъжа. Горкият мистър Рафиъл е почти парализиран. Толкова тъжно… При цялото това богатство…
— Той е щедър и добър дарител — кимна пастор Прескът одобрително.
Хората започнаха да се раздвижват — някои се отдалечаваха от оркестъра, други се тълпяха пред него. Майор Палгрейв се присъедини към четворката на Хилингдън и Дайсън.
— А онези хора… — мис Прескът понижи глас без нужда, защото оркестърът и без това го заглушаваше.
— Да, тъкмо щях да ви попитам за тях.
— И миналата година бяха тук. Всяка година прекарват по три месеца на различни острови. Високият е полковник Хилингдън, а чернокосата жена му е съпруга. Те са ботаници. Другите двама, мистър и мисис Дайсън, са американци. Струва ми се, че пишат статии за пеперудите. Всички те се интересуват от птици.
— Хубаво е да имаш хоби, свързано с излизане на чист въздух — отбеляза пастор Прескът.
— Те не биха се съгласили да го наричаш „хоби“, Джереми — възрази сестра му. — Пишат статии за „Нешънъл Джиографик“ и други такива списания. Смятат заниманията си за нещо съвсем сериозно.
От масата, която наблюдаваха, долетя шумен смях. Беше толкова силен, че дори заглуши оркестъра. Грегъри Дайсън се беше облегнал на стола си и тактуваше по масата под неодобрителния поглед на жена си, а майор Палгрейв изпразни чашата си и започна да аплодира шумно.