— Мередит има свои начини за влизане и излизане от крепостта — отговори уклончиво полковник Хобърт.
— Значи през тези дни, докато не се хранехте с нас, вие не сте били в крепостта? — зададе този път въпроса си пряко на майора Ориса.
Той леко наклони глава в знак на съгласие с нейното предположение, но не каза дума.
— Точно така — намеси се полковникът. — Нещо повече. Той е подкупил един от местните бандити и го изпратил до Пешавар. Макар че шансът той да стигне до града е повече от нищожен. С това Мередит се е подложил на огромен риск. Ако го бяха открили и заловили, щяха да го екзекутират на място.
В гласа на чичо си Ориса долови нотка, която й подсказа, че полковникът е реагирал остро на едно такова начинание, което излага на опасност живота на майора. След това продължи вече малко по-спокойно:
— В същото време майор Мередит е уверен, че лично той трябва да тръгне за Пешавар. Ако успее да премине през блокадата, няма съмнение, че ще може да осигури изпращането на подкрепление колкото може по-скоро. Само така можем да бъдем спасени от пълно унищожение.
— Това не може да е… истина — прошепна Ориса.
— Трябва не само да признаваме фактите, но и да се съобразяваме с тях, скъпа — добави чичо й.
— Разбира се — съгласи се с него момичето и опита да скрие ужаса в гласа си.
Същевременно не можеше да разбере защо чичо й, който не обичаше да говори във връзка с военните си работи, й разказва всичко това с такива подробности.
— Майор Мередит ме убеди, че неговото отиване до Пешавар е единствената възможност да бъдат спасени хората, които командвам — продължи полковникът. — Както и да се предотврати падането на крепостта в ръцете на тези проклети бандити!
Той млъкна, сви презрително устни и заговори отново.
— Това няма да има значението на решаващо военно поражение. То ще накърни преди всичко престижа на Великобритания! Без съмнение ще окуражи местните племена да предприемат и други нападения.
— Това е точно така — съгласи се с него Ориса.
— Именно поради тази причина ще се бием така, че да задържим крепостта на всяка цена. Няма смисъл да ти казвам също така, че майор Мередит тръгва още тази нощ.
Ориса погледна майора, без да може да откъсне поглед от очите му.
В същото време чу гласа на чичо си. Полковник Хобърт казваше:
— Ти ще го придружиш!
За момент помисли, че не е чула добре думите му.
— Искаш да кажеш… че тръгвам с… него?
Чичо й седна на канапето до нея. Нежно взе ръката й в своята.
— Мило дете. Бях изправен пред ужасен избор. Да те оставя при мен в крепостта с надеждата, че подкрепленията ще дойдат навреме или да те изпратя с майор Мередит, убеден че само той може да те отведе на сигурно място.
— Но аз предпочитам да остана с теб — отговори бързо Ориса.
Разбираше, че изпитва ужас не от опасностите, с които сигурно щеше да се сблъсква, а от това, че толкова време щеше да бъде насаме с майор Мередит.
— Бих искал да те оставя при мен. Обаче една битка, изходът от която не може да се предвиди, още повече, че ще се води при такива неравни условия, не е за погледа на която и да било жена. Освен това…
Той млъкна. Явно се колебаеше как да й каже това, което искаше и търсеше най-подходящите думи.
— Това, което полковник Хобърт се опитва да ви каже — намеси се майорът, — е че ако крепостта бъде превзета от тези бандити, някой ще трябва да ви застреля.
Ориса пребледня толкова, сякаш в лицето й не бе останала капка кръв. Знаеше, че по време и след сипайските въстания нито един англичанин не бе оставил след себе си жена от своята раса на произвола на дивашките гаври на местните племена.
— Разбирам — отговори тя съвсем тихо. Чичо й се изправи.
— Знаех, че мога да разчитам на теб, Ориса — каза той с явно задоволство. — Не напразно си расла под крилото на полка на твоя баща. Държиш се като истинска дъщеря на професионален военен.
Похвалата предизвика появата на широка усмивка върху иначе безкрайно обърканото лице на племенницата му. Обаче практичността й я накара да попита:
— Как така ще тръгна с майор Мередит? Какво трябва да облека? Сигурно във всички случаи ще трябва да изглеждам напълно различна.
— Разбира се — отговори й майор Мередит. — Преди всичко бих искал да ви напомня и вие самата да разберете колко важно е никой в този дом да не ви види, че отивате някъде. Още повече — как сте облечена.
— Това ми е напълно ясно.
— В такъв случай бихте ли отишли веднага горе във вашата спалня. Кажете на прислужника си, че лягате, понеже сте изморена, и не искате да бъдете безпокоена. По-късно полковникът ще даде обясненията, които намери за добре.