— Разбирам това много добре — отговори тя.
Не пророниха нито дума повече. Дори шепотът на гласовете им бе опасен. Просто седнаха на земята. Съвсем скоро, поне така се стори на Ориса, потеглиха отново в тъмнината на спусналата се над планината нощ.
Започна да става все по-студено. По лицата си усещаха все по-хапещия вятър от заснежените върхове. Както бе казал майорът, одеялото я пазеше топла. Най-много я отегчаваше убийственото еднообразие. Продължаваха да вървят, да се изкачват и спускат. И всичко отново. Често пиеха от ледената вода, спускаща се от вечните снегове.
Най-после, когато Ориса вече бе решила, че независимо от унижението, което щеше да изпита, трябва да помоли спътника си да спрат за почивка, с невероятна внезапност се появи първият проблясък на изгряващото слънце.
Съвсем скоро майор Мередит откри между две остри скали малка пещера и се вмъкна в нея.
— Чисто е — каза той и я повика да го последва. Тя пропълзя след него на четири крака. След входа имаше неголямо разширение. Носеше се миризма на животни, която обаче не бе непоносима. На пода имаше малка купчинка пясък, която й се стори по-привлекателна от най-мекото пухено легло.
Отпусна се на него. Заспа преди да каже дори една дума.
Когато отвори очи сигурно бе спала поне четири или пет часа. В първия момент помисли, че е сама, но скоро видя, че майор Мередит бе легнал с глава към входа и бе вперил взор към идващата отвън светлина.
— Виждате ли нещо? — попита Ориса.
Той се обърна и седна до нея. После й се усмихна.
— Значи се събудихте. Мислех си да не би да сте Спящата принцеса, която ще спи още хиляда години.
— Съжалявам, но бях толкова изморена — отговори тя.
— Не мога да не отбележа, че се държахте като войн на древна Троя.
— Къде се намираме? — заинтересува се Ориса.
— Именно това се мъча да разбера и самият аз — отговори майорът. — Сигурен съм, че нямате никакво желание да изминете дори един метър повече от необходимото. Затова ще се наложи след малко да изляза навън, за да се ориентирам.
Хапнаха от вече съвсем изсъхналите чапати, които присядаха на гърлото на младото момиче. Знаеше, че трябва да хапне нещо, за да запази поне мъничко сили. Иначе щеше да грохне, а с това щеше да предизвика ако не гнева, то поне презрението на строгия си спътник. Пиха по една глътка от водата, която се свърши. Майорът спомена, че трябва да напълнят съда отново от първия поток, който щяха да пресекат.
— Откъде се снабдявате с вода през летните месеци, ако ви се случи да изпълнявате някаква задача през този сезон? — попита Ориса.
— Много е трудно. Още повече, че тогава човек е изключително жаден.
— Чувала съм, че човек може да издържи дълго време без храна, но не и без вода — сподели тя почти дружелюбно.
— Спомням си, че веднъж ми се наложи да доя дива коза — спомни си майор Мередит. — Беше твърде неприятна история, която се надявам повече да не се повтори.
Тъмнината падаше с невероятна бързина. Майорът пропълзя през отвора на пещерата. Остави шала наметало, но взе един остър нож със странна форма, какъвто носеха винаги със себе си балуджистанските войни. Ориса не го бе виждала досега. Сигурно майорът го носеше прикрепен под дебелото наметало.
Когато той излезе, Ориса седна и започна да мисли колко странен човек е нейният спътник. Нито можеше да разбере мотивите му, нито какви мисли крие широкото му чело. Все още страдаше от думите му, че за него тя ще бъде само една ненужна тежест. Дали не я мразеше задето го бави да стигне по-бързо до крайната си цел?
Унесена в своите мисли не си бе дала сметка, че го няма вече доста дълго време. Дали не му се беше случило нещо? Дали не го е видял някой от скритите в засада бандити. Или е паднал в някоя от множеството цепнатини между скалите. Дали не лежеше някъде със счупен крак и не чакаше нейната помощ. Обзе я моментна паника и тя запълзя към входа да види няма ли някаква следа или оставен от него знак.
По време на следобедната жега с негово разрешение бе свалила тюрбана и махнала фибите, които прибираха косите й. Сега острият ветрец я лъхна и разроши свободно падащите тъмни кичури със синкави отблясъци в тях. Обърна лице към него и усети нежния му полъх.
Застана между два стоящи като часовои зъбера, издигащи се пред входа на пещерата. Гаснещото слънце осветяваше лицето и заслепяваше очите й. Затова когато забеляза приближаването на някаква сянка възкликна:
— Ето ви най-после. Започнах да се безпокоя от отсъствието ви…
Последните думи замряха на устните й. Изправеният пред нея мъж не беше майор Мередит! Имаше продълговати очи и могулски черти.